Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 162

42.

Сиропиталището „Сестри на милосърдието“ бе на средата на улица „Жофр“, масивна бяла постройка, разположена навътре в голям двор зад висока желязна ограда. Портата изскърца, когато Фийлд я отвори. Той изкачи две стъпала, мина под каменната колонада и влезе в просторно и прохладно фоайе. Миришеше на влага, боята от стените се белеше.

Фийлд искаше да е сам, затова не каза на Капризи къде отива, но американецът може би се беше досетил. Младият детектив се надяваше да намери детето и да докаже, че Люис е убиецът.

В една ниша имаше дъска с обяви и изрезки, включително и статията за Лу Хуан, която Марецки държеше в кабинета си. Най-отгоре една обява гласеше:

Нашият благодетел ще ни посети в 22.00 часа в сряда. По тази причина лягането ще бъде по-късно. След тържественото посрещане в главния салон ще има посещение на спалните помещения. Всички деца трябва да стоят мирно до леглата си. Господин Лу обеща да намери нов дом поне за двама от питомците ни.

Фийлд се загледа в последния ред.

Съобщението бе подписано от „сестра Маргарет“.

Фийлд се обърна. Сиропиталището беше на една-две минути с кола от дома на Лу.

Той си представи сирачетата, изправени до леглата си в очакване да научат кои ще са щастливците. Дали предчувстваха бедата? Или сърцата им туптяха радостно, че са избрани за „осиновяване“? На Фийлд му се повдигаше, пулсът му се ускори. Чудеше се защо Наташа не е взела Алексей при себе си.

Във фоайето имаше три стола. До тях бяха оставени листовки и той взе една. Беше сборник с молитви. Остави я и влезе в мрачния коридор към вътрешността на сградата. Стъпките му отекваха, миризмата на влага и застояло му напомняше за собственото му детство.

Към него се приближи мъж с тъмен костюм. Носеше автомат „Томсън“ и Фийлд предположи, че е от хората на Лу. Мъжагата го изгледа изпитателно, после се отправи към главния вход.

Фийлд влезе в централното фоайе, пронизано от тънки светли лъчи, които проникваха през стъкления купол на тавана. Дочу детски гласове. Приближи се до една отворена врата в коридора отляво, където светеше, и почука.

Вътре стоеше монахиня с хубаво бяло расо, което не успяваше да скрие женствеността й. Тя се стресна и трескаво се засуети.

— Казвам се Ричард Фийлд от шанхайската полиция. Може ли да говоря със сестра Маргарет?

Монахинята се изправи и излезе през една задна врата.

Фийлд се върна в главното фоайе и погледна към тавана. Светъл лъч проникваше през прашните стъкла и падаше точно върху лицето му.

Той се оттегли в ъгъла и седна на един стол. Взе вестник от масичката наблизо и започна да си вее. Наложи се дълго да чака. Гласовете на децата утихнаха.

Чу шумолене в другия край на коридора, вдигна очи и видя монахинята, с която бе говорил. Тя водеше една по-възрастна жена.

— Аз съм сестра Маргарет — представи се старицата.

Говореше с шотландски акцент. Ръкуваха се. Кожата й беше бледа, а ръката й — студена. Светлината падна върху забрадката й и на белия й фон се откроиха няколко червени косъма.