Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 157

— Чували ли сте поне гласа му?

— Твърде е далече.

Госпожа Шмид изцъка с език в израз на раздразнение.

— Разказваше ли ви за него?

— Да. — Тя вдигна показалец. — Да. Била щастлива, така разправяше. Всичко щяло да потръгне. Била срещнала човека на мечтите си, богат човек, влиятелен. Той щял да измъкне нея и Алексей, да й помогне да започне нов живот, да я заведе другаде… в Европа. Питаше ни къде да отиде, ако посети Германия, каква страна е и дали сме били във Франция или Англия. — Изгледа ги подозрително. — Ото се ядосваше, но не беше сериозно. Щеше да го преживее и аз му казвах: „Миличък, тя е… нали знаеш? Остави я да върви с този богаташ.“

— Значи никога не сте виждали този човек?

— Не.

— И никога не сте чували гласа му, нито знаете името му?

— Найн, найн.

— Китаец ли беше?

Госпожа Шмид вдигна красноречиво рамене:

— Откъде да знаем? Възможно е, ако се имат предвид… предпочитанията й. Много вероятно да тръгне… с китаец.

Тя сбърчи нос с погнуса.

— Значи нямате представа кой може да е бил?

— Богат. Влиятелен. Така разправяше. Бил добър с нея. Карал я да се чувства щастлива. Я. Бил готов да се свърже с нея… Носеше подаръци на Алексей…

— Какви подаръци? — намеси се Фийлд.

— Сглобяемо самолетче. Дървено. Нищо особено.

Фийлд започваше да се изнервя. Тази жена вече му се струваше досадна.

— Ото й подари копринен шал, но тя не го хареса. Не го хареса! Каза му да го върне!

Той се досети, че не Ото е избрал шала.

— Къде е момченцето… Алексей? — попита Капризи.

Тя го изгледа объркано.

— Искам да кажа в кое сиропиталище?

Явно нямаха представа. Отново поклатиха глави.

— Във Френската концесия или…

Госпожа Шмид погледна съпруга си.

— Не знаем — изръмжа той.

Настъпи мълчание. Капризи не беше докоснал тортата си.

— Мислите ли, че може той да я е убил?

Госпожа Шмид пребледня като платно. После осъзна, че Капризи има предвид не сина й, а тайнствения нощен посетител, и сякаш щеше да припадне от облекчение.

— Не знаем.

— Възможно е — добави съпругът й. — Напълно е възможно.

— Промъкваше се като крадец — продължи жената, набирайки скорост — посред нощ. — Сякаш сега единствената й цел бе да изчисти името на сина си. — Ото го няма, разбира се. Избяга заради онази курва. Отиде в Манила и оттогава нямаме ни вест, ни кост от него. Един ред не ни е написал… С онзи нов мъж, дето се промъкваше като крадец…

Капризи рязко се изправи, сякаш не издържаше повече. Благодари им не особено вежливо и излезе.

Фийлд го последва навън и присви очи под яркото слънце.

Заради деликатното положение във Френската концесия бяха оставили револверите си под седалките в колата и бяха само по ризи и вратовръзки. Фийлд бе навил ръкавите си. Капризи отиде в края на двора и се загледа през пръчките на желязната ограда. Проверяваше дали страничната вратичка се вижда от двора на Шмидови.

— Искал е да влиза и да излиза незабелязано — каза Фийлд.

— Да.

Американецът се обърна.

— Защо?

— Бил е богат и влиятелен мъж.

— Люис?

— Със сигурност е някоя едра риба.

— Детето.

Капризи се протегна.

— Да, може да го е видяло. Може да му е подарявал играчките лично.