Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 156
Том Брадби
— Да, полицаи сме. — Капризи се изкашля. — Познавахте ли я?
— Разбира се! Нали бяхме съседи. Знам, че в големия град хората не си говорят много… но ние сме от едно малко баварско градче… и не сме свикнали така. — Тя отново погледна съпруга си. — Толкова отдавна живеем тук.
— Значи я познавахте добре, така ли?
— Понякога се грижехме за котката й. И за момченцето й, разбира се.
Госпожа Шмид тъжно поклати глава.
— Момченце ли?
— Да, Алексей.
— На колко години е?
— Момченце ли? — повтори Фийлд, сякаш още не можеше да схване.
— Да, Алексей се казва. На шест годинки.
— Имала е син?
— Да.
— Наталия Симоновна е имала син?
— Да.
— Той е бил неин син?
—
— Наталия Симоновна е имала син?
Всички вече го гледаха с интерес.
— Какво стана с него? — добави бързо Фийлд.
Семейство Шмид го изгледаха, сякаш беше идиот.
— Изпратиха го в сиропиталището, разбира се. — Госпожа Шмид погледна съпруга си. — Какво можехме да направим? Не можехме да го гледаме. Нали, Ханс?
— Не.
— Къде другаде можехме да го изпратим?
Фийлд бе отчаян.
— Момченцето, Алексей, е в сиропиталище?
—
— Ами другите му близки?
Възрастните немци се спогледаха и поклатиха глави.
— Наталия нямаше ли близки? — попита Фийлд. — Никой ли не я посещаваше? Нямаше ли кой друг да вземе момченцето?
Те отново поклатиха глави.
— В кое сиропиталище?
Госпожа Шмид и съпругът й се спогледаха; тя отговори:
— Дойдоха с кола… Имаше една монахиня. Не й знам името. В Шанхай всички си приличат.
— Той искаше ли да остане при вас? — попита Капризи.
— Как щяхме да го гледаме?
— Стари сме — добави Ханс. — Стари сме!
— Заради Ото. Той не трябваше… Тя не беше за него. След това… не можеше да гледа момченцето.
— Момченцето… Алексей негов син ли беше?
— Не! Разбира се, че не. Моят Ото не е такъв. Той е порядъчен човек, но момченцето му напомняше… Тя го беше обсебила. — Госпожа Шмид погледна съпруга си, после пак се обърна към Капризи: — Беше мила с нас, винаги се държеше приятелски. Не мога да отрека. Но беше…
— Знам.
— Как можа момчето ни да хлътне по такава жена?
— Разбирам.
— Каква глупава история. Беше я забравил, но после…
Капризи кимна:
— Да, ясно.
Госпожа Шмид въздъхна тежко.
— Наталия понякога… забавляваше ли клиенти у дома си? — попита американецът.
— Понякога. Не много често, заради момченцето. Ходеше… Не, не на работа. Това не е работа.
— Не. Съгласен съм. Но все пак водеше ли понякога мъже тук?
— Понякога да.
— През деня? Нощем?
— Когато момченцето беше на училище. Понякога нощем.
— Излизала ли е по-често с определен човек през последните няколко месеца преди смъртта си?
Госпожа Шмид отново погледна съпруга си, сякаш търсеше одобрението му. Той кимна и тя отговори:
— Да, през последния месец… не, през последните два месеца. Тя се промени.
— Самата тя или навиците й?
— И двете. През деня не водеше мъже, но нощем, струва ми се, идваше един.
— Само ви се струва?
— Пускаше го през страничната врата… в двора.
— Виждали ли сте го?
— Оттук не бихме могли.