Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 156

— Да, полицаи сме. — Капризи се изкашля. — Познавахте ли я?

— Разбира се! Нали бяхме съседи. Знам, че в големия град хората не си говорят много… но ние сме от едно малко баварско градче… и не сме свикнали така. — Тя отново погледна съпруга си. — Толкова отдавна живеем тук.

— Значи я познавахте добре, така ли?

— Понякога се грижехме за котката й. И за момченцето й, разбира се.

Госпожа Шмид тъжно поклати глава.

— Момченце ли?

— Да, Алексей.

— На колко години е?

— Момченце ли? — повтори Фийлд, сякаш още не можеше да схване.

— Да, Алексей се казва. На шест годинки.

— Имала е син?

— Да.

— Наталия Симоновна е имала син?

— Да.

— Той е бил неин син?

— Я, я, разбира се.

— Наталия Симоновна е имала син?

Всички вече го гледаха с интерес.

— Какво стана с него? — добави бързо Фийлд.

Семейство Шмид го изгледаха, сякаш беше идиот.

— Изпратиха го в сиропиталището, разбира се. — Госпожа Шмид погледна съпруга си. — Какво можехме да направим? Не можехме да го гледаме. Нали, Ханс?

— Не.

— Къде другаде можехме да го изпратим?

Фийлд бе отчаян.

— Момченцето, Алексей, е в сиропиталище?

— Я.

— Ами другите му близки?

Възрастните немци се спогледаха и поклатиха глави.

— Наталия нямаше ли близки? — попита Фийлд. — Никой ли не я посещаваше? Нямаше ли кой друг да вземе момченцето?

Те отново поклатиха глави.

— В кое сиропиталище?

Госпожа Шмид и съпругът й се спогледаха; тя отговори:

— Дойдоха с кола… Имаше една монахиня. Не й знам името. В Шанхай всички си приличат.

— Той искаше ли да остане при вас? — попита Капризи.

— Как щяхме да го гледаме?

— Стари сме — добави Ханс. — Стари сме!

— Заради Ото. Той не трябваше… Тя не беше за него. След това… не можеше да гледа момченцето.

— Момченцето… Алексей негов син ли беше?

— Не! Разбира се, че не. Моят Ото не е такъв. Той е порядъчен човек, но момченцето му напомняше… Тя го беше обсебила. — Госпожа Шмид погледна съпруга си, после пак се обърна към Капризи: — Беше мила с нас, винаги се държеше приятелски. Не мога да отрека. Но беше…

— Знам.

— Как можа момчето ни да хлътне по такава жена?

— Разбирам.

— Каква глупава история. Беше я забравил, но после…

Капризи кимна:

— Да, ясно.

Госпожа Шмид въздъхна тежко.

— Наталия понякога… забавляваше ли клиенти у дома си? — попита американецът.

— Понякога. Не много често, заради момченцето. Ходеше… Не, не на работа. Това не е работа.

— Не. Съгласен съм. Но все пак водеше ли понякога мъже тук?

— Понякога да.

— През деня? Нощем?

— Когато момченцето беше на училище. Понякога нощем.

— Излизала ли е по-често с определен човек през последните няколко месеца преди смъртта си?

Госпожа Шмид отново погледна съпруга си, сякаш търсеше одобрението му. Той кимна и тя отговори:

— Да, през последния месец… не, през последните два месеца. Тя се промени.

— Самата тя или навиците й?

— И двете. През деня не водеше мъже, но нощем, струва ми се, идваше един.

— Само ви се струва?

— Пускаше го през страничната врата… в двора.

— Виждали ли сте го?

— Оттук не бихме могли.