Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 150
Том Брадби
Сложи ръка на револвера си и се втренчи в хилавия гръб на китаеца, който дърпаше рикшата. Опита се да разсъждава трезво.
Когато излязоха на „Вагнер“ и видя пищната фасада на къщата на Лу, Фийлд изкрещя:
— Стой.
Мъжът с рикшата го погледна объркано. Фийлд пъхна в ръката му една десетдоларова банкнота и му направи знак, че иска да изчака.
На първия етаж на къщата светеше, но той не виждаше прозорците заради големия балкон.
— Чакай — нареди на китаеца.
Бяха спрели на отсрещния тротоар под прикритието на голямо дърво. Фийлд се приближи до стената и нахлупи шапката си. Погледна червената врата над главното стълбище. Дали някой наблюдаваше улицата? Извади пакет цигари и с треперещи пръсти взе една. Запали я, дръпна веднъж и я захвърли с отвращение в канавката. Отново огледа вратата и прозорците.
Представи си как белият халат се свлича от раменете й и пада около краката й. Как смъква бельото си и се приближава до леглото. Как Лу прокарва пръсти по гладката, топла кожа на стегнатия й корем.
Представи си я под туловището му, скована и със стиснати от погнуса устни… А може би изпитваше истинско удоволствие?
Запали нова цигара и въпреки отвращението си продължи да пуши.
Вратата се отвори и Наташа слезе по стълбите. Излезе на улицата. Вървеше с наведена глава и лицето й не се виждаше. Той се приближи бързо, кръвта нахлу в главата му. Хвана я грубо и я завлече до пресечката.
— Качвай се.
Тя се опита да се съпротивлява.
— Качвай се. — Обърна се към собственика на рикшата. — Улица „Фучоу“. Бързо.
— Ще ни види — промълви тя, когато тръгнаха.
Наташа гледаше втренчено гърба на китаеца, изражението й бе хладно и непроницаемо. Не проговори, докато не отвори вратата на апартамента си.
— Моля те, върви си — каза, когато влезе.
— Какво стана.
— Моля те, върви си.
— Какво стана?
Лицето й се разкриви от мъка и той я прегърна. Вдигна я и я занесе при креслото до прозореца. Притисна я силно до себе си и тя облегна глава на рамото му, косата й се разпиля по лицето му.
Тя се опита да го отблъсне:
— Не. Не.
— Какво стана?
— Той знае.
Фийлд се изправи.
— Какво знае?
— Знае. — Затрепери силно. — Имаше промяна.
— Каква промяна?
— В очите му. Беше по-малко… погледът му не беше толкова премрежен от наркотика и ме остави да стоя по-дълго време, просто ме гледаше.
— Каза ли нещо?
— Обикновено почти не ми обръща внимание… просто е дрогиран и…
— Колко те държа?
— Около час, не знам. Не ми каза да си вървя… просто не можех да стоя повече, затова си взех дрехите и си тръгнах, и…
— Просто те е гледал?
Тя не отговори.
— Не каза ли нещо?
Тя бавно вдигна глава.
— Попита ме… дали обичам да нося дълги чорапи. Защо не нося.
— Ти какво му каза?
— Обещах му следващия път да си обуя.
— Не те ли докосна?
Наташа сведе очи.
— Докосна ли те?
— Не е твоя работа.
— Опипал те е!
— В стаята, където се обличам, имаше една делова книга. — Тя вдигна поглед. — Една ракла беше отворена и книгата бе най-отгоре.
— Погледна ли я?
— Страхувах се.
— Да, но си погледнала.
— Имаше много числа… всичко на китайски…
— Ти обаче ги прочете.
— Не, аз…
— Познавам по очите ти.