Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 149

— Руснаците са длъжни да уведомяват службата за всяка смяна на адреса си, но това е до изтичането на определен срок, нали?

— Три години.

— Значи след три години, ако междувременно не са ви уведомили за нов адрес, идват да потвърдят стария и това е, повече не са длъжни да се отчитат.

— Да.

— Значи, ако намеря датата на нечие пристигане, после взема ведомостта от три години след това и проверя назад, би трябвало да попадна на последната смяна на адреса.

— Теоретично да. Намери ли нещо?

— Не което търсех, но друга информация, която също е важна.

Пендълби беше разочарован. Фийлд отново се зае с ведомостта. Взе книгата от три години след идването на Наташа и започна да преглежда назад. След двайсетина минути се изправи и каза:

— Скоро се връщам.

— След малко трябва да затваряме.

— Утре тогава.

Емиграционната служба затваряше. Един чиновник чакаше на входа, за да заключи, след като последните служители си тръгнат. Фийлд излезе. Навън бе станало малко по-прохладно. Качи се в една рикша и нареди:

— Улица „Жофр“. Руската църква.

Когато влезе в гробището, вече се смрачаваше, над хоризонта имаше яркочервено петно. Фийлд заоглежда гробовете, като започна от най-близките до църквата. Налагаше се да се навежда все повече и повече, за да чете надписите. Когато намери каквото търсеше, почти се беше стъмнило. Той застана неподвижно. Двата гроба бяха близо един до друг. Надписите бяха на руски, но Фийлд успя да прочете името и датата на първата плоча:

Генерал Фьодор Медведев

01.04.1871 — 07.06.1923

Втората беше по-нова, все още без мъх и ярки златни букви:

Ана-Наталия Медведева

01.07.1896 — 01.05.1926

Фийлд не разбра останалото от надписите, но и на двете плочи различи едно друго име: Наташа-Олга Медведева.

Той клекна. Остана втренчен в гробовете, докато коленете и бедрата го заболяха. Накрая се изправи и запали цигара в мрака.

Не беше предполагал, че бащата на Наташа е бил генерал. Беше си представял старец с избеляла униформа, който се опитва да запази достойнството си в един жесток град.

Фийлд се отдалечи, после се затича. Не знаеше кое в него е по-силно, копнежът му за нея или желанието му да се махне по-далеч от гробовете.

39.

Фийлд мина първо през управлението, за да провери дали не му е оставила съобщение. Опита се да събере мислите си. Каза си, че е знаел, че е лъжкиня, и си даде сметка, че това с нищо не променя чувствата му.

Когато влезе в оперативната зала на Специалния отдел, часът бе седем. Беше тъмно и само лампата на бюрото му светеше. Ян му бе оставила бележка: „Патрик се обади. Утре си канен на вечеря у тях. Пенелъпи те търси, каза да й телефонираш. Стърлинг Блекман от «Ню Йорк Таймс» също се обади. Каза, че знаеш защо.“

Фийлд вдигна листа и видя друг под него: „Наташа се обади. Каза довечера в седем на същото място.“

Той се втурна навън. Не можа да вземе завоя към стълбите и се блъсна в стената на коридора. Изхвърча на улицата и скочи в една рикша.

— Улица „Вагнер“ три. Бързо.

Представи си я свита до Лу в леглото и това засили страховете му.