Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 148

— Дочуване.

Младият мъж затвори телефона, без да даде на Капризи възможност да добави друго. Бюрото пред него бе грижливо подредено, имаше две телени панерчета за входяща и изходяща поща, чаша с писалки и телбод.

Той се върна в архива. Още беше на втората половина на 1921 година: „21 ноември. Иванов, д-р Олег. Смяна на адреса: бул. «Дьо репюблик» 21. Магазин на «Жофр» 78а“. На този ред някой чиновник бе допълнил: „Информацията е предадена на С1 по искане на отдела.“ Фийлд отново погледна името. Никога не беше чувал за Олег Иванов.

Продължи около половин час. Често се разсейваше и накрая главата му забуча от безбройните имена. Слезе във все още пълния салон на емиграционната служба и излезе на „Бънд“.

Пресече улицата и закрачи под дърветата покрай пристана, загледа се в лодките и корабите в мътните води на реката. Мина покрай едно корабче, което тъкмо разтоварваха, беше малко, следователно идваше от вътрешността на страната. Моряците и докерите крещяха, бяха голи до кръста и телата им блестяха от пот. Фийлд си сложи шапката и примижа под яркото слънце. Не носеше сако и кобурът му се виждаше, затова минувачите го заглеждаха любопитно. Морският бриз отвяваше дима от фабриките към сушата и въздухът бе сравнително свеж, усещаше се само миризма на риба.

Фийлд стигна обществения парк пред британското консулство и седна на една пейка с лице към слънцето.

Пред него две европейски деца — момче и момиче — хранеха птиците между няколко дървени сандъчета за цветя и триъгълни лехи с ниска желязна ограда. Бавачката им стоеше отстрани с пликче семена в ръка. Когато се наиграха, тя извади метална бутилка от синята си чантичка и им наля вода в зелена чаша. Младият мъж се радваше, че на китайците беше забранено да влизат в парка. Това бе спокойно кътче в големия град. Той стана и се върна на Митницата. Погледна часовника на куличката и установи, че е почти два.

Пендълби седеше зад бюрото си и дори не го удостои с поглед. Фийлд отново се зае с архива и скоро се вглъби в работата.

Продължиха без почивка. Седяха като прилежни ученици. Фийлд често бършеше лицето си с ръка и отново забиваше пръст в страницата. Скоро пръстът му почерня и се наложи да го държи на сантиметър над хартията. Често усещаше, че се е разсеял, и се връщаше в началото на листа. Така при първото преглеждане пропусна имената, но втория път ги видя. Може би бе твърде съсредоточен в търсенето на Симоновна и Игнатиева.

Загледа се в листа. Там пишеше: „21 януари. Медведев, ген. Фьодор. От Казан през Владивосток. Вр. адрес: ул. «Жофр» 71, хотел «Маргарита»“. Главата му запулсира.

„Медведева, Ана-Наталия. Виж по-горе. Медведева, Наташа-Олга, виж по-горе.“

Почувства се така, сякаш му бяха зашлевили плесница. Наташа бе пристигнала с баща си през 1922 година. Той не беше починал на кораба и не беше погребан в Харбин.

Фийлд се обърна:

— Пендълби?

Чиновникът се сепна и вдигна глава.