Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 152

— Видя ли трупа на Наталия? Видя ли какво й е сторил? Снимката е в бюрото ми, ако се интересуваш…

Тя се хвърли върху него, замахна към очите му. Одра бузата му и той инстинктивно я ритна в глезените. Паднаха заедно. Фийлд затисна ръцете и краката й. Тя го заплю, лицето й бе изкривено от гняв.

— Харесва ли ти? Харесва ли ти да те боли?

Фийлд се изправи.

— И ти си като останалите — проплака тя; стана и се отдръпна в другия край на стаята. — Мислиш, че си различен, но си същият.

— Ти ме излъга — прошепна той.

— Не можех да ти кажа истината.

Фийлд докосна бузата си.

— Не те разбирам…

— Тя го правеше, за да не го правя аз. Така се препитавахме. Това ли искаш да чуеш? Тя беше проститутка. Курва. Благодарение на това оцелявахме. Благодарение на нея не се налагаше да върша това, което правя сега. Мислиш ли, че щях да ходя там, ако имах друг избор? Мислиш ли, че не съм мечтала да се измъкна?

— Как умря баща ти?

— Ще ти кажа. Всичко ще ти кажа, Ричард. Един ден татко научи. Казвахме му, че преподаваме френски на деца от богати английски семейства, и отначало беше вярно. Скоро обаче семейството, в което преподавахме, замина за Ню Йорк, рускините, които желаеха да преподават френски, английски, музика или каквото и да било, ставаха все повече. Гладувахме, Ричард. Уверявахме татко, че нещата скоро ще потръгнат. Тайно продадохме всичките си ценни предмети, но той научи. Лъжехме го, че още преподаваме. Той знаеше, че нямаме пари, но мислеше, че сме запазили достойнството си. Все повече гладувахме. После татко се разболя, а нямахме пари за лекарства. Отначало Наталия криеше и от мен. После ми каза, не можеше повече да го държи в тайна. Правеше го, за да не го върша аз. За да мога само да танцувам. Бедната, добрата, милата Наталия. Когато ми разказа, не плака. Не й бяха останали сълзи. Затова плаках заради нея, мислех си, че няма да мога да спра. — Наташа избърса очите си. — Получавахме малко повече пари. Казвахме на татко, че преподаването потръгнало, но един негов приятел му разказал истината. — Тя се втренчи във Фийлд и продължи: — Татко беше много горд човек, Ричард. Твърде горд, като твоя баща. Отначало не повярвал на приятеля си. Как би могъл да допусне, че двете му хубави дъщери ще паднат толкова ниско? Невъзможно. Затова дойде да види лично. Беше болен, едва се влачеше. Беше изгубил всичко, но искаше да се увери, че най-ценното, което имаше, още не е продадено. Не можеше да повярва. Той познаваше Шанхай и ако имаше друг избор, никога не би дошъл тук. Когато напускахме Русия, бягството на Запад бе твърде рисковано, затова тръгнахме на Изток, като Лена, с надеждата, че по някакво чудо царските войски във Владивосток ще обърнат хода на войната. Когато стана ясно, че градът ще падне, какво ни оставаше?

Тогава не ни беше останало почти нищо. Къде можехме да отидем? В Шанхай, като много други. Беше по-добре от нищо. Татко не разбираше нищо от търговия, но бе горд и вярваше, че може да започне отначало. Вярваше, че можем да живеем бедно, но да запазим достойнството си, затова не повярвал на приятеля си. Дошъл лично и я видял. Наталия танцувала на платформата в нощния клуб, заобиколена от жадни за секс мъже. Неговата скъпоценна голяма дъщеря, която бе отгледал съвсем сам след смъртта на майка ни и която беше обичал повече от собствения си живот. Била облечена в червено, както сама ми разказа после. Най-еротичното й облекло. Червени жартиери, корсет и кожена яка на врата. Така я видял татко. Мъжете я гледали как танцува, после… просто я повиквали с пръст. На горния етаж, в една стаичка с гол дюшек. За няколко долара можели да правят с нея каквото си поискат, Ричард. Каквото си поискат. Да я бият. Да я унижават. Какво можеше да направи? Едно бедно руско момиче. Някога красива и горда, дъщеря на генерал с благородно потекло, живяла в богато имение. А сега…