Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 145

— И после…

— Пристигна много след нас и беше почти неузнаваема. Сякаш свещицата на душата й бе угаснала, разбираш ли?

Фийлд кимна.

— Това не беше предишната Лена. Никога не се смееше.

Наташа се втренчи в него. Фийлд не знаеше дали очаква от него да каже нещо.

— Аз няма да свърша така, Ричард. Няма да се предам и да умра.

— Лена е готвила бягство.

Наташа въздъхна:

— През последните няколко седмици тя си бе възвърнала нещо от предишната Лена. Малко. Трудно е да ти го обясня, защото толкова много неща… за толкова много неща не можехме да разговаряме. Миналото… ти си мислиш, че ни свързва, но не е така. Струва ни се черно, разбираш ли. Черно. Загубата… Толкова е ужасно, а настоящето — толкова позорно, че не можехме да говорим за това. С други, които са от Москва или от другаде, понякога обсъждаме миналото, разговаряме за революцията. Но не и с Лена, защото бяхме толкова близки.

— Защото няма как да избягате?

— Да, но Лена вярваше и…

— Мислиш ли, че е било грешка?

Наташа не отговори. Гледаше втренчено през прозореца.

— Баща ти в Русия ли почина?

За момент на лицето й се изписа несигурност. Тя като че ли се опитваше да си спомни каква лъжа му е казала преди. Фийлд съжали, че е попитал.

— На кораба.

— В морето ли го погреба?

— Не, в Харбин.

На Фийлд му се прииска да я попита дали е ходила след това на гроба му, но реши да не засяга тази тема.

— Ти си добър слушател — отбеляза тя. — Малко мъже умеят да изслушват. Странна работа. При други обстоятелства можехме да сме равностойни. Сега, ако ме заведеш в дома на някой член на твоя клуб, ще ме изгонят позорно.

— Не членувам в никакъв.

— Не, но…

— Освен това никога не бих могъл да се меря с теб. Надали един продавач на конфекция може да се сравнява с руски царски офицер.

— Казах ти, Ричард, бедността не е порок.

— Порок е, ако пропилееш живота си в стремеж да забогатееш. — Той поклати глава. — Баща ми бе толкова затънал в дългове, че единственият начин да се измъкне беше, като си пръсне мозъка.

— Ти обаче му се възхищаваше.

— Не.

— Но си го обичал…

— Мразех го. Ненавиждах го заради онова, което причиняваше на майка ми, на нас и на себе си.

Фийлд сведе поглед към ръцете си.

— Как е възможно?

— Ако отношенията ти с баща ти са били други, можеш да се смяташ за късметлийка. Моят не можеше да оцени онова, което имаше, и винаги надценяваше незначителните неща. Затова не можеше да се отърси от гнева. Той беше жесток човек. Когато се прибереше у дома, настроението в къщата веднага се променяше. Със сестра ми трябваше да пазим тишина, ако не искаме да си изпросим боя. Биеше ни, ако ни хванеше да си говорим, след като е изгасил лампите. Казвам „ние“, но обикновено аз изяждах пердаха, а майка ми не правеше нищо.

Фийлд осъзна, че й е казал повече, отколкото възнамеряваше, но не можеше да се спре.

— Дума не обелваше пред него. Идваше и ни утешаваше, галеше ме и повтаряше, че съжалява, но колкото повече го правеше, толкова повече я намразвах. — Той я погледна втренчено. — Слушат ли ти се тези неща?