Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 144

Келнерът донесе две чаши върху сребърен поднос. Когато Наташа отвори очи, Фийлд погледна сметката и извади няколко банкноти от джоба си.

— Съжалявам — каза тя. — Малко е скъпичко.

— Няма значение. Вече не съм бедняк.

— Не се извинявай, Ричард. Аз няма…

— Да, но…

— Не е важно.

Кафето беше в сребърна каничка. Фийлд наля в чашите, но разля малко по бялата ленена покривка. Подаде едната чашка на Наташа.

— С Лена заедно ли тръгнахте? Приятелки ли бяхте?

— Бяхме съученички в Казан, после в Санкт Петербург. Аз обаче трябваше да се върна на село, за да помагам в имението.

— Говори се, че Петербург бил красив град.

— Разбира се, беше…

— Какъв човек бе Лена?

Наташа се замисли, преди да отговори:

— Лена обичаше да се смее. В училище беше много… забавна. Винаги се шегуваше с всичко. Беше известна сред момчетата, доста пряма. Не се плашеше от нищо, но…

— Заедно ли пътувахте?

— Не. — Гласът й звучеше по-уверено. — Хората смятаха татко за студен, но той беше най-милият човек, когото съм познавала, обичаше ни и тръгна заради нас. Не искаше да емигрира, не можеше да си представи да живее извън Русия, но виждаше, че за нас няма бъдеще. Толкова наши приятели бяха убити. Какво можехме да направим? Все пак понасяше трудно заминаването. Бащата на Лена бе по-горд и упорит. Беше твърде консервативен и не приемаше чуждо мнение. Избягали в последния момент. Имаха голяма къща, много красива, парк, изграждан с години, и огромна ливада, спускаща се до реката. Бяха много богати и баща й не искаше да бяга. Татко го посети, когато заминавахме. Отидохме, но Лена си играеше в гората и татко ни накара да го чакаме отвън. Спомням си как излезе, върна се при шейната и поклати глава. Бащата на Лена стоеше на верандата. Денят беше ясен и виждах всичко до самата замръзнала река. Видях майката на Лена на прозореца, гледаше ни. Изглеждаше толкова разтревожена, че се уплаших.

Отново настъпи мълчание.

— Все пак са избягали — подкани я Фийлд.

— В последния момент. Един техен приятел от Казан ги предупредил, че побесняла тълпа отива към дома им. По-късно научихме, че болшевиките изгорили къщата им до основи само час след като избягали. Тръгнали със съвсем малко вещи. Бащата на Лена смятал, че скоро ще се върнат. Не възнамерявал да бяга далеч, само да се скрият за няколко дни, защото си мислел, че белогвардейците са наблизо. Наистина генерал Капел настъпвал и след една седмица войските му освободили града. Научихме за това и попитахме татко какво да правим, но той не искаше да се връща. Разбираше положението. Не му се заминаваше, но знаеше какво ще се случи. Всичко бе загубено. Той го знаеше, знаеше, че вече не можем да си върнем предишния живот.

Семейството на Лена изгуби всичко. Върнали се, но не намерили нищо. Болшевиките били разграбили и опожарили къщата и избили онези слуги, които се опитали да се отбраняват. Лена и семейството й заминали без абсолютно нищо. Пътуването им било още по-тежко от нашето. Баща й… самоубил се, докато прекосявали степта. Майка й също не издържала пътуването, а братята й се върнали. Трябвало сама да спасява себе си и сестра си. Тя беше смела жена.