Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 143

— Двете със сестра ти?

— Да.

— Тя по-голяма ли беше, или по-малка?

— По-голяма. С четири години. Казах ти вече. Тя се грижеше за мен, след като мама почина.

— Как се казваше?

Наташа се подвоуми.

— Не е важно.

— Имахте ли ратаи в имението?

— Разбира се. — Тя отново се засмя. — Но бяха доволни. Татко винаги е бил щедър. Живеехме скромно.

Стигнаха до френския спортен клуб, влязоха през портата от ковано желязо и прекосиха добре окосената морава между кедрови дървета и подрязани храсти. Лицата им се навлажниха от ситните пръски на фонтаните. За Фийлд това беше най-хубавата сграда в Шанхай — ниска и дълга, с извит навес по средата, под който униформеният портиер потрепваше на едно място, сякаш се опитваше да се сгрее. Той кимна на Наташа и тя заведе Фийлд на терасата. Седнаха на маса с изглед към парка и се загледаха към павилиона, осветен от първите слънчеви лъчи. Освен тях нямаше други клиенти.

— Рано отварят — отбеляза Фийлд.

— Работят денонощно.

Келнерът, с ослепително бяло ленено сако, се приближи с усмивка.

— Café s’il vous plaît — поръча Наташа.

— Moi aussi — каза Фийлд.

— A mangér?

Двамата поклатиха глава.

— Говориш ли френски? — попита тя, когато келнерът се отдалечи.

— Малко. — Фийлд се наведе напред. — Баща ти сигурно е участвал в Световната война.

— Не ме дръж за ръката тук, Ричард.

— Ама…

— Рано е и е безопасно и каквото и да си мислиш, аз не искам да живея в страх. Ти ми вдъхваш кураж. Не бива обаче да рискуваме. Ако ни видят, може да е опасно.

Той преглътна, гърлото му беше пресъхнало.

— Правя за Лу каквото иска от мен, но той не ме притежава. Не съм негова собственост.

Фийлд се боеше да продума.

— Трябва обаче да внимаваме — заключи тя със смесица от раздразнение и страх.

Мълчанието се проточи. След няколко минути Фийлд каза:

— Сигурно е било истински ад. Войната имам предвид.

— Понякога хората смятаха татко за твърде скован. За твърде надут. Той обаче беше просто един мечо. Така го наричахме.

— След края на войната се прибра у дома, нали?

— При избухването на революцията полкът му беше в Санкт Петербург. Той избягал и се прибра у дома. Разказа какво е видял, но никой не му вярваше. Всички мислеха, че преувеличава. Той се уплаши и престана да говори. Не знаехме какво да правим… Нали разбираш…

— Разбирам.

— После се появиха болшевиките и започнаха да убиват. Залавяха изтъкнати хора… много наши приятели загинаха. Земевладелци, офицери, университетски преподаватели… затваряха ги в подземия и ги разстрелваха или ги изкарваха с шлепове насред реката и ги взривяваха.

Лицето й пребледня.

— Татко не искаше да бяга, но нямаше избор. — Тя затвори очи. — Толкова далеч… не можеш да си представиш. Месеци наред бягахме с камила през степта. Прекосихме замръзналото езеро Байкал с шейна, толкова беше студено. Без пари, без храна, без подкрепа. И след всичко, което беше видял, татко толкова…

— Във Владивосток ли отидохте?

— Градът беше в ръцете на нашите, но знаехме, че няма да е за дълго. Носеха се всякакви слухове. Тогава със сестра ми… решението беше наше. Принудихме татко…