Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 142

Фийлд се загледа в дима, излизащ от мрака в осветения от уличната лампа участък.

— Чарли не е такъв, за какъвто го мислиш.

Той мълчеше.

— Малко е нещастен.

— О, сигурно.

— Вие англичаните.

— Какво ни има?

— Винаги сте като малки деца, сякаш някой ви е причинил болка.

— Не си представям Чарлс Люис като жертва.

— Защо? Щастието не се купува, нали така казват? — Наташа се извъртя по гръб. — Чарли се ядоса, когато го помолих да си тръгне.

— В какъв смисъл?

— Не мислиш ли, че дори една рускиня има право да откаже?

Фийлд смачка цигарата си в пепелника пред нея.

— Какво си направила със снимките?

Тя го погледна и дори в полумрака раздразнението й личеше ясно.

— Не те разбирам.

— Етажерката в другата стая. Какво е станало с всичките ти снимки?

— Какви снимки?

— Снощи етажерката ти беше пълна със снимки.

— Прибрах ги.

— Какво ги направи?

— Не е твоя работа.

— Може ли пак да ги видя?

— Защо?

— Просто… любопитно ми е.

— Не. Не може. — Тя седна, премести се на края на леглото и взе халата си. Облече го и завърза колана на кръста си. — Извинявай, не съм справедлива с теб. Казах ти, че съм слаба.

— Стига.

Тя се обърна към него:

— Какво искаш да кажеш.

— Искам да кажа да не продължаваш повече така. Искам да спреш.

— Какво да спра?

— Знам какво ще кажеш и не искам да го чувам. — Той коленичи до леглото. — Всичко се промени.

— Ричард…

— Не. Ти каза: „Всеки се нуждае от мечти.“ Затова нека да мечтаем. Заедно. — Той се изправи. — Хайде… да направим нещо. Да излезем. Още сега. Да се разходим.

Тя изглеждаше объркана и за момент му се стори, че ще му откаже.

Наташа се изправи и започна да се облича. Първо обу чорапите си, без да се смущава от погледа му. Даде му знак да закопчае роклята й отзад и докато го правеше, той я целуна по гърба.

Слязоха мълчаливо. Наташа вървеше напред, сякаш идеята беше нейна и вече е решила къде ще го заведе. Навън бе захладняло. Лекият ветрец караше листата на дърветата да трептят. От реката прозвуча корабна сирена, но улиците бяха тихи, чуваха се само съскането на газовите лампи и стъпките им. Наташа носеше скромна синя рокля и перлен гердан; косата й бе разрошена. Изглеждаше така, сякаш току-що е станала от леглото и по някаква причина това му беше приятно.

Тя го хвана за ръката. Стисна я, сетне, когато той тъкмо свикваше с този израз на близост, го пусна.

— Къде отиваме? — попита Фийлд.

— Разхождаме се.

— Нещо определено?

— Мислех си за кафенето на френския клуб, после искам да те запозная с едни приятели.

— Член ли си на клуба?

— Търпят ме.

— Разкажи ми за родния си дом — подкани я той след кратко мълчание. — В Русия.

— Защо?

— Любопитно ми е.

— Беше отдавна…

— Не чак толкова отдавна. — Отново я хвана за ръката. — Наташа, разкажи ми за дома си.

Тя му позволи да подържи ръката й, после се отдръпна и въздъхна:

— Не беше голяма къща… Не като тази на Лена.

— В самия Казан ли беше?

— Извън града. Доста далече. По-близо до Чистопол на другия бряг на реката.

— Баща ти занимаваше ли се със земеделие?

— Няколко години… Татко беше офицер, като бащата на Лена. Често отсъстваше, а когато мама почина, трябваше ние да управляваме стопанството.