Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 134

— Пита ме за Ал Капоне.

— Да.

— Капоне е най-известен, но той е започнал като подчинен на друг голям мафиот. Джон Торио. След въвеждането на сухия режим той започна да внася нелегално алкохол в Чикаго, когато кмет беше Големия Бил Томсън. Торио беше умен, образован и дипломатичен, не грубиян като Капоне. Целта му бе абсолютната власт. Даваше подкупи на всички полицаи според чина им. Подслушваше телефони. Който не работеше за него, оставаше в полицията, но постоянно срещаше спънки и колегите му страняха от него. Сухият режим бе общ враг. Всички в града смятаха, че е пълна лудост, и всички пиеха. Знаеш ли обаче какво? Когато духът е пуснат от бутилката, никой не се наема да го върне вътре. Джон Торио се оттегли миналата година в Италия. Знаеш ли колко имаше в банката?

Фийлд поклати глава.

— Трийсет милиона американски долара. Трийсет милиона за пет години. Никой мафиот не е спечелвал толкова много за толкова кратко време.

— Ти познаваше ли Капоне?

— Не.

— Защо тогава ми разказваш това?

— Опитвам се да ти обясня.

— Какво да ми обясниш?

— Ти не разбираш този град. Всеки е дошъл тук, за да избяга от нещо или да забогатее. Всички са чужденци и в това отношение тук е по-зле от Чикаго. Всеки идва, за да натрупа пари, и изборът е лесен. Могат да запазят почтеността си, да спестят малко, да се пенсионират в родината и да изживеят скромно дните си. Могат обаче да натрупат огромни богатства, ако просто си затворят очите и се отдадат на сънища за охолен живот.

— Не те разбирам.

— Искам да кажа, че заразата вече се е разпространила. Маклауд притежава нещо, което е безценно за този град. Избрал е да бъде честен, а не богат. Не ме питай защо, но той с цялото си сърце мрази корупцията. — Капризи избута чинията си встрани. — Той е последният шанс за спасение на града и ние с теб нямаме друг избор, освен да застанем зад него и да си вярваме.

34.

В три часа Чарлс Люис не беше във фабриката на улица „Юенмин“.

Маклауд не беше отишъл на заседанието, за да дойде с тях, но обеща да остави Капризи да задава въпросите. Фийлд беше в средната кола, Капризи — в първата. Придружаваха ги седем въоръжени полицаи. Този път обаче фабриката беше пълна и машините бръмчаха.

Пазачът ги заведе в стъклената кабинка на втория етаж на цеха и директорът, шотландец, ги посрещна там. Отдалеч личеше, че е нервен.

— Нещо за пиене? — предложи той.

Капризи и Фийлд отказаха и директорът си наля чашка бренди. Фийлд погледна полицая, застанал на пост до вратата. Маклауд се намръщи.

— Гордън Брейн — представи се директорът.

Подаде ръка, но Капризи сякаш не я забеляза. Брейн имаше дълъг нос с косми, стърчащи от ноздрите, и хлътнали бузи. Изглеждаше болнав.

— Какво стана снощи? — попита американецът.

— Ужасно съжалявам за това нещастие. Слава богу, че никой… е, така де…

Директорът седна и отпи глътка уиски.

— Никой, освен шофьора, чиито близки не гледат на случилото се толкова оптимистично като вас. В колко часа обикновено свършвате?

— В седем. Обикновено в седем. Но, разбира се…