Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 132
Том Брадби
— Обясни ли му? — попита американецът.
— Документите са при него. Изглежда склонен да ни сътрудничи. Отиде да ги вземе.
На Фийлд му се пушеше, но тук не беше уместно. Свещеникът се върна след десетина минути; вървеше с наведена глава, сякаш вглъбен в мислите си.
— Mais non — Irina, elle, je me souviens, je me souviens faire les papiers, mais ça n’existe plus. Pardon.
— Les papiers sont… disparus?
— Il m’apparait que oui.
— Превеждай — измърмори Капризи.
— Спомня си Ирина, но документите са изчезнали. Mais vous vous souvenez de les écrire?
— Oui.
— Vous vous rappelez l’adresse d’Irina?
— Non.
— Et Natalya?
— Je ne me rappele pas. Peut-etre un autre prêtre.
— Nous pouvons voir les papiers?
Руснакът вдигна рамене:
— Servez vous.
— Документите са… изчезнали?
— Така изглежда.
— Вие обаче си спомняте, че сте ги попълнили?
— Да.
— Спомняте ли си адреса на Ирина?
— Не.
— А на Наталия?
— Не си я спомням. Може би друг я е опял.
— Можем ли да видим документите?
— Както искате.]
Фийлд се обърна към Капризи:
— Хайде.
— Какво?
— Каза, че можем да видим документите.
Свещеникът ги заведе в претъпкан кабинет с бюро и три метални шкафа. През прозореца се откриваше живописна гледка към парка и в помещението бе доста по-светло отколкото в църквата. Свещеникът отвори едно чекмедже и даде знак на Фийлд, който се приближи и започна да рови из документите. Бяха подредени по азбучен ред. Той прегледа на буквата „и“, после на „с“, която беше в друго чекмедже. Извади картоните, които би трябвало да са заведени непосредствено преди и след „Игнатиева, Ирина“ и „Симоновна, Наталия“, и ги подаде на Капризи. Бяха еднакви, написани с черно мастило, с имената най-отгоре и графа „Местоживеене“ с адресите. В долния десен ъгъл бяха изброени имената на най-близките. Най-отдолу се бяха подписали преките наследници. На някои формуляри тази графа беше празна.
Фийлд взе картоните от Капризи, върна ги на местата им и затвори чекмеджетата. Обърна се към свещеника:
— Nous vous remersions pour votre aide — il y a un autre moyen de l’apprendre?
Той отново вдигна рамене:
— Je suis désolé.
Фийлд и Капризи бавно минаха през църквата. Руснакът ги последва мълчаливо. Когато излязоха под яркото слънце, той спря зад тях и посочи отстрани на главната порта:
— Là-bas.
— Ирина?
— Ирина, oui, la-bàs.
Гробът беше до самата ограда, земята наоколо още бе рохкава. Бе по-къс, отколкото очакваше Фийлд, покрит с чакъл. Имаше скромна черна плоча с надпис: „Ирина Игнатиева, 1899-1926“.
Нямаше точни дати, нито епитаф, изразяващ скръбта на опечалени близки. Сякаш тя никога не беше съществувала. Двамата постояха мълчаливо край гроба. В средата му имаше вазичка за цветя, но беше празна.
— Би ли ме оставил за малко? — попита Капризи.
Фийлд се подвоуми.
— Искам да остана сам.
Фийлд се отдалечи към портата и запали цигара. Американецът се беше преместил при друг гроб, на два-три реда от този на Ирина. Коленичи и сведе глава за молитва.
Фийлд се почувства като воайор и се извърна. Допуши цигарата, след това втора, после бръкна в джобовете си и зачака така.