Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 133

Капризи се приближи мълчаливо.

Когато се качиха в колата, от другата страна на улицата беше спрял сив ситроен. Вътре седяха двама мъже.

— Френски ченгета, а? — попита Фийлд, когато потегляха.

— Така изглежда.

— Как са разбрали, че сме тук?

Капризи го погледна:

— Може би има изтичане на информация.

Фийлд се изчерви и се загледа напред. Френските полицаи не ги последваха.

— За да ти спестя разкарването до гробището, ще ти кажа, че и тук имах връзка с жена. Казваше се Олга и си мислеше, че не искам да се оженим, защото беше руска танцьорка. Не разбираше, че го правех заради Джейн или по-скоро заради себе си. Стараех се да не се сближаваме прекалено много. Не можех да понеса още едно нещастие. Разболя се от пневмония, но приятелките й говорят, че е умряла, защото съм отказал да се оженим и не е виждала смисъл да се бори. Егоист ли съм бил?

Фийлд видя горчива мъка в очите на колегата си.

— Не знам.

— Никой не ми каза, че е болна, научих едва когато почина. Затова ти казвам да внимаваш. Понякога, когато си страдал колкото тях, очакването и надеждата, породени от любовта, могат да станат нетърпими. — Говореше почти умолително. — Разбираш ли, Фийлд?

Младежът се покашля и кимна, страхуваше се, че гласът му ще му изневери.

— Вината е тежко бреме.

— Знам.

Младият детектив отново провери дали не ги следят.

— Значи стана ясно, че документите са откраднати — отбеляза Капризи.

— От църквата ли? Да.

— Момичетата са погребани там, но някой е взел документите.

— Ирина наистина е погребана там, но попът не си спомняше Наталия.

— Някой се старае да заличи следите — измърмори американецът и погледна в огледалото за обратно виждане.

* * *

Капризи покани Фийлд на обяд в стола на управлението. В трапезарията нямаше почти никого и върху големите метални подноси бяха останали съвсем малко пълни чинии. Фийлд отново си взе телешко. Когато седнаха, му се прииска да имаше оправдание да обядва другаде.

— Маклауд изпрати двама цивилни китайци да разпитват живеещите на улица „Жофр“ — каза американецът. — Те ще събудят най-малко подозрения и би трябвало да научат адресите на момичетата.

— Добре.

Продължиха да се хранят мълчаливо. Капризи стана и донесе две чаши и кана с пречистена вода. Предложи на Фийлд и той кимна.

— Така ли ще мълчиш? — попита американецът.

— Да.

— Да не си станал със задника нагоре?

— Нещо подобно.

— Ще ми кажеш ли какво те тревожи?

Фийлд си спомни съчувствието и мъката в гласа и очите на Капризи, когато бяха говорили за убитото момиче. После се замисли за телефонния разговор.

— Чудя се дали можем да си имаме доверие.

— В какъв смисъл?

— Просто питам.

Капризи въздъхна:

— Дявол да те вземе, Фийлд.

Младежът го погледна в очите. Американецът махна с чашата си:

— Виж какво, приятелю, ще се опитам да не ти се обиждам. Отдавам изказването ти на това, че още си нов.

Фийлд се размърда неловко.

— Обвиняваш ли ме в нещо? — попита Капризи.

— Не.

— Просто си разочарован от нещо?

— Да.

— На всички ни се случва.

Последва дълго мълчание. Накрая Капризи остави чашата си и каза: