Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 131
Том Брадби
— По-добре не — каза китаецът. — Сестрите ще мърморят.
— Френски сестри — отбеляза пренебрежително американецът. — Късметлия си.
— Как си? — попита Фийлд.
Чен кимна.
Фийлд се почуди какво знае Чен за Лу Хуан и какво имаше предвид Капризи, когато каза, че двамата са израснали заедно.
— Сигурно имаш нужда от дълга почивка — отбеляза американецът.
— Не много дълга.
— Дълга почивка — повтори той.
— Не дълга.
— Ако мислиш, че не можем да се справим без теб, грешиш.
— Не греша.
Капризи се усмихна:
— Голям инат си.
— Трябва да се поддържаме.
Въпреки решителния си тон Чен изглеждаше твърде слаб. От време на време затваряше очи и отпускаше глава на възглавницата. Накрая заспа и те излязоха.
Съпругата му седеше на една пейка в коридора. Капризи поговори за кратко с нея, но благодарностите й го смущаваха, затова я докосна по рамото и двамата с Фийлд слязоха във фоайето.
— Комисарят май добре се е погрижил — отбеляза Фийлд, когато излязоха на слънце.
Капризи го изгледа мрачно.
— Тази болница не е от най-евтините — обясни Фийлд.
— Комисарят не е дал пукнат цент.
Фийлд се намръщи.
— Аз плащам сметката. Добре ли си? — попита пак американецът.
— Вече ме попита.
— Гледаш ме, сякаш съм изнасилил сестра ти.
* * *
Когато се качиха в колата, Фийлд предложи да плати половината разноски по лечението на Чен, но Капризи само поклати глава и се загледа през прозореца.
— Познаваш ли Лу? — попита Фийлд.
— В какъв смисъл?
— Вчера ли беше първата ти лична среща с него?
— Повече или по-малко. Да, това беше първата ни среща. Защо?
— Просто питам.
След няколко минути спряха пред вратата на руските гробища и тръгнаха към църквата покрай тъмни паметни плочи с екстравагантни позлатени букви.
В църквата беше тъмно и миришеше силно на тамян. Стъпките им отекнаха в празното помещение. Олтарът беше покрит с бял сатен. На стената над него висяха златен кръст и две икони: на Богородица с Младенеца и Христос на кръста. Обстановката създаваше усещане за разточителство в пълен контраст с немотията на по-голямата част от паството.
Това напомни на Фийлд за баща му. Той поне правеше онова, което проповядваше. Щедростта към ближния (само не към най-близките му хора) бе може би единствената му добродетел.
Един брадат свещеник с дълго черно расо се приближи към тях. Носеше очила с квадратни рамки.
— Добро утро — поздрави Капризи. — Говорите ли английски?
Той поклати глава.
—
—
Фийлд кимна към колегата си:
— Nous sommes policiers et nous enquêtons sur les morts… non, les meurtres des femmes russes. Deux femmes. Irina Ignatiev et Natalya Simonov. — Нарочно наблегна на имената. — Nous pensons… nous croyons qu’elles sont… enterrées ici, les deux. Vraiment, òu?
Свещеникът вдигна рамене.
— Si elles habitaient ici, il suit, je crois qu’elles seraient enterrées ici — oui?
— Exacte — ou d’ailleurs?
— Natalya était morte le premier mai; Irina — un mois avant. Nous avons besoin de leur adresses — vous avez les papiers, je crois?
— Bien sûr.
Свещеникът ги изгледа изпитателно, после мълчаливо се отдалечи, Фийлд беше необичайно напрегнат и чувстваше, че и Капризи е нервен.