Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 131

— По-добре не — каза китаецът. — Сестрите ще мърморят.

— Френски сестри — отбеляза пренебрежително американецът. — Късметлия си.

— Как си? — попита Фийлд.

Чен кимна.

Фийлд се почуди какво знае Чен за Лу Хуан и какво имаше предвид Капризи, когато каза, че двамата са израснали заедно.

— Сигурно имаш нужда от дълга почивка — отбеляза американецът.

— Не много дълга.

— Дълга почивка — повтори той.

— Не дълга.

— Ако мислиш, че не можем да се справим без теб, грешиш.

— Не греша.

Капризи се усмихна:

— Голям инат си.

— Трябва да се поддържаме.

Въпреки решителния си тон Чен изглеждаше твърде слаб. От време на време затваряше очи и отпускаше глава на възглавницата. Накрая заспа и те излязоха.

Съпругата му седеше на една пейка в коридора. Капризи поговори за кратко с нея, но благодарностите й го смущаваха, затова я докосна по рамото и двамата с Фийлд слязоха във фоайето.

— Комисарят май добре се е погрижил — отбеляза Фийлд, когато излязоха на слънце.

Капризи го изгледа мрачно.

— Тази болница не е от най-евтините — обясни Фийлд.

— Комисарят не е дал пукнат цент.

Фийлд се намръщи.

— Аз плащам сметката. Добре ли си? — попита пак американецът.

— Вече ме попита.

— Гледаш ме, сякаш съм изнасилил сестра ти.

* * *

Когато се качиха в колата, Фийлд предложи да плати половината разноски по лечението на Чен, но Капризи само поклати глава и се загледа през прозореца.

— Познаваш ли Лу? — попита Фийлд.

— В какъв смисъл?

— Вчера ли беше първата ти лична среща с него?

— Повече или по-малко. Да, това беше първата ни среща. Защо?

— Просто питам.

След няколко минути спряха пред вратата на руските гробища и тръгнаха към църквата покрай тъмни паметни плочи с екстравагантни позлатени букви.

В църквата беше тъмно и миришеше силно на тамян. Стъпките им отекнаха в празното помещение. Олтарът беше покрит с бял сатен. На стената над него висяха златен кръст и две икони: на Богородица с Младенеца и Христос на кръста. Обстановката създаваше усещане за разточителство в пълен контраст с немотията на по-голямата част от паството.

Това напомни на Фийлд за баща му. Той поне правеше онова, което проповядваше. Щедростта към ближния (само не към най-близките му хора) бе може би единствената му добродетел.

Един брадат свещеник с дълго черно расо се приближи към тях. Носеше очила с квадратни рамки.

— Добро утро — поздрави Капризи. — Говорите ли английски?

Той поклати глава.

— Vous parlez français? — попита Фийлд.

— Bien sûr.

Фийлд кимна към колегата си:

— Nous sommes policiers et nous enquêtons sur les morts… non, les meurtres des femmes russes. Deux femmes. Irina Ignatiev et Natalya Simonov. — Нарочно наблегна на имената. — Nous pensons… nous croyons qu’elles sont… enterrées ici, les deux. Vraiment, òu?

Свещеникът вдигна рамене.

— Si elles habitaient ici, il suit, je crois qu’elles seraient enterrées ici — oui?

— Exacte — ou d’ailleurs?

— Natalya était morte le premier mai; Irina — un mois avant. Nous avons besoin de leur adresses — vous avez les papiers, je crois?

— Bien sûr.

Свещеникът ги изгледа изпитателно, после мълчаливо се отдалечи, Фийлд беше необичайно напрегнат и чувстваше, че и Капризи е нервен.