Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 130

— Да.

— Не, не е. Американец е.

Тя се размърда нервно.

— Да, американец е.

— Капризи ли беше, или не?

— Така се представи.

— И акцентът му беше американски?

— Да, сър.

Жената изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи.

— Сигурно сте сбъркали.

— Не, сър… не. Чух първите няколко секунди от разговора. Един руски господин вдигна от другата страна и каза: „Капризи, да“. Добре си спомням.

— Добре — измърмори тихо Фийлд. — Добре.

33.

Фийлд излезе и се облегна на стената при стълбите, където не можеха да го видят от фоайето. Отпусна се и седна на едно стъпало. Втренчи се в износените си, пробити обувки. Мразеше ги. Мразеше бедността от миналото си и необяснимото богатство от настоящето. Мразеше себе си, задето искаше приятелство и любов, но ги търсеше все на неподходящи места.

Хвана се за главата, затвори очи и прошепна:

— Божичко!

Беше съсипан. Не можеше да вдигне глава.

Чу стъпки по стълбите и си помисли, че трябва да стане, но не беше в състояние да помръдне. Човекът спря до него.

— Добре ли си, полярна мечко?

Фийлд с мъка вдигна глава. Капризи го гледаше загрижено.

— Лоша новина ли? — попита американецът.

Фийлд въздъхна:

— В известен смисъл.

— Искаш ли да ми разкажеш?

— Не.

— Да тръгваме тогава.

Американецът продължи към вратата. Фийлд се изправи, съблече сакото и нагласи кобура си. Излезе след Капризи. Тъмните облаци се бяха сменили с безбрежно синьо небе и изгаряща жега. Двамата се качиха в буика.

Фийлд предположи, че отиват в руската църква, както бе предложил Капризи, но шофьорът продължи покрай величествените й кубета към улица „Пиер Робер“ и огромната каменна сграда на болница „Сейнт Мери“. Спряха пред голямата кръгла тераса при главния вход. Младият детектив слезе от колата и присви очи от ярката светлина.

— Добре ли си? — попита Капризи, когато влязоха в прохладното фоайе.

— Да.

— Изглеждаш напрегнат.

— Нищо ми няма.

Отидоха на рецепцията. С пода на черни и бели квадрати и буйните тропически растения в саксии болницата напомняше на Фийлд за полицейския участък, който беше посетил в Концесията.

Французойката на гишето ги насочи към голямото каменно стълбище за втория етаж. Двамата минаха покрай две медицински сестри, които помагаха на мъж с пижама и счупен крак; друг спеше на импровизирано легло. Таваните бяха високи, помещенията — просторни, през отворените огромни прозорци проникваше хлад.

Стаята на Чен беше в крайното крило. Той спеше. До леглото му с наведена глава седеше дребна женица. Когато видя Капризи, тя се изправи, поклони се и заговори на китайски с бързината на картечница. Фийлд разбра, че благодари на Капризи, а той й казва, че няма защо.

Изведнъж Чен я смъмри и тя отново се поклони, сведе очи и бързо излезе, като затвори безшумно вратата след себе си.

Китаецът се понадигна. Подпря се на една възглавница. Тук прозорците също бяха големи, а стените толкова бели, че Фийлд отново присви очи.

— Извинете жена ми — каза Чен. — Много е благодарна.

Фийлд кимна, макар че не разбираше за какво е благодарна.

Настъпи тишина. Капризи извади цигарите си, запали една и хвърли пакета на Чен.