Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 122
Том Брадби
— Лена обсъждала ли ги е с теб?
— Не. — Наташа се втренчи в лицето му. — Това ли искаш от мен?
— Искам да разбера дали тези книжа съществуват и къде ги държи.
Лицето й остана безизразно.
— Това ли искаш да разбера?
— Да.
— Това ли искаш да направя, когато отида у тях?
— Да.
— Ако ме хване, ще ме екзекутират на място.
Фийлд запази мълчание.
Наташа въздъхна:
— Значи затова спа с мен.
— Наташа, аз…
— Ти си жесток човек. Като баща си.
— Нямам друг избор. Ти също. Ако не ни сътрудничиш, началниците ми ще те изпратят в затвора. Нищо не мога да направя.
— Значи, когато съм уязвима, ти искаш да ме накажеш.
Фийлд поклати глава.
— Хвана ме в паяжината си и ще смучеш кръвта ми, докато умра.
— Не…
— Надявам се, че ти харесва, Ричард.
— Не аз взимам решенията.
— Страхливецът обвинява другите за онова, което прави. Радвам се, че и аз ти дадох нещо, преди…
— Не е заради тях.
— А заради кого?
— Какъв живот можеш да имаш тук?
— Нищо не разбираш.
— Не е заради началниците ми. Искам да те освободя от Лу и това е единственият начин, за който се сещам.
Тя се намръщи.
— Той се е самозабравил. Мисли си, че никой не може да го пипне. Забравил е, че Великите сили още управляват този град. Лу може да бъде победен.
В очите на Наташа личеше отчаяние.
— Какъв живот те очаква, ако не опиташ?
— Не става дума за живота ми…
— Моля те да ми се довериш.
Тя изсумтя тихо, но подигравателно.
— Можеш ли да говориш и да пишеш на китайски?
— Разбира се. — Тя вдигна очи. — Кой знае за този план?
— Само аз и още няколко души.
— И ти им имаш доверие?
— Да. Напълно — отвърна убедено Фийлд.
— А не би трябвало. Тук всички са корумпирани.
— Аз не съм.
— Още си млад.
— Ти също.
Тя замълча.
— Някои хора в полицията са корумпирани, но не и онези в отдела, с който работя. Ние смятаме, че Лу се е самозабравил. Станал е твърде нагъл и убийството на Лена е предизвикателство към управлението, за да ни разедини. Сигурни сме, че можем да отървем града от него. Аз ще те измъкна оттук. След това.
— След кое?
— След като се отървем от Лу, ще те заведа на някое по-добро място.
— Във Венеция може би.
Той не разбра дали това е подигравка, но отговори:
— Ако искаш, ще отидем.
— Като малка си мечтаех да отида във Венеция. — Тя го погледна в очите. — Бил ли си във Венеция, Ричард?
— Не.
— Искаш ли да я видиш?
— Да… Сестра ми също… и тя си мечтаеше.
— Значи и тя е романтична жена. — Наташа се усмихна леко.
— Сестра ми обожава изкуството. Флоренция, Венеция. Дори самата мисъл за тях беше бягство от действителността. — Той замълча за миг, обзет от спомени. — Често си мечтаехме за живот, когато няма да изпитваме липса на пари… за горещи дни, мъгливи, тъжни залези над спокойното море и виковете на гондолиерите.
Фийлд видя дълбока тъга в очите й.
— Иска ли ти се да живееш във Венеция? — попита тя.
— Да, иска ми се.
— Можем да отидем заедно.
Наташа се усмихна и сърцето му заби по-силно.
— Ще спим до късно и ще пием вино на някоя пиаца… така ли се казва?
— Да, така се казва.
— Ще гледаме залеза над лагуната, а после звездното небе.