Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 123

Фийлд я слушаше захласнато.

— Родителите ми са карали медения си месец във Венеция. Татко е бил курсант в Петербург, а мама — още ученичка. Запознали се и се оженили само след месец. После отишли във Венеция. — Тя го погледна. — Татко постоянно говореше за това. Изваждаше снимки на лагуната и една на мама и плачеше. Разказваше как правели планове пак да отидат, дори когато станало ясно, че тя ще умре. — Очите на Наташа се наляха със сълзи; Фийлд посегна към ръката й, но тя се отдръпна. — Какви мечти имаш, Ричард?

— Ти си моята мечта.

Тя се загледа втренчено.

— Тогава трябва да остана такава.

— Наташа…

— Животът ми не е в моите ръце.

— Сигурно можеш…

— Да избягам? — Тя го погледна. — Мислиш ли, че не съм се опитвала?

— Мечтите ни дават смисъл в живота.

— Като малка татко ме водеше на цирк. Имаше галерия с криви огледала.

— Да…

— Тук няма мечти. Само илюзии.

— Тогава ще отидем другаде.

— Къде? — Тя присви очи. — Къде е домът ми сега? Никъде. Нямам паспорт, нямам пари.

— Мога да ти помогна.

— Никой не може да ми помогне.

Сърцето на Фийлд отново се разтуптя силно.

— Никой не може да ми помогне. Никъде не можем да отидем. Въпреки това ще направя каквото искаш от мен. Ще се опитам да ти помогна.

— Наташа…

— Моля те. Изпрати ми инструкциите си в писмо. Аз ще ти телефонирам, когато ме повика, но моля те, не идвай повече у нас.

— Нима тази нощ не означава нищо?

— Ричард… — Тя го изгледа умолително. — Тази нощ… не беше само за теб.

Наташа погледна към улицата и внезапно се изправи. Фийлд проследи погледа й. Сергей стоеше пред дома си на отсрещния тротоар и ги наблюдаваше.

— Чакай…

— Не.

Тя си тръгна.

Младият англичанин седна. Запали цигара и я изпуши. Сергей се беше махнал.

Фийлд остави пари на масата и пресече улицата. Качи се по мрачното стълбище до апартамента на музиканта. Почука на вратата. Сергей я открехна няколко сантиметра. Носеше дълъг бял халат.

— От работа ли се връщаше, Сергей?

— Да.

— Говорих с още една твоя сънародничка, която не ми каза нищо. Ако обаче срещнеш Лу, кажи му, че накрая ще накарам някого от вас да проговори.

— Нямам нищо общо с Лу.

— Радвам се да го чуя.

Сергей премести тежестта си от единия на другия крак.

— Изглеждахте много… близки.

Фийлд пристъпи към него:

— Искаш ли да се сближа и с теб?

Руснакът се опита да затвори вратата, но той я блъсна и нахълта вътре.

— Ти се страхуваш от Лу, както Медведева и всички останали.

Сергей наведе глава:

— Цяла нощ съм работил.

Фийлд го погледна и почувства облекчение. Не вярваше Сергей да е видял нещо, с което да му навреди.

31.

Фийлд бавно влезе в управлението и спря в средата на фоайето на първия етаж. Огледа се, сякаш попадаше тук за пръв път. Стрелката над вратата на асансьора показваше, че кабинката слиза. Той погледна часовника. Беше седем и половина.

Загледа тавана с богати каменни орнаменти. Сградата бе величествена, но изглеждаше мрачна и запусната, създадена за по-велика цел от тази, за която служеше. Той дръпна решетката, качи се в асансьора и натисна копчето за отдела си.

Помещението беше пусто и матовото стъкло неохотно пропускаше първата дневна светлина. Фийлд се приближи до бюрото си и стъпките му кънтяха глухо по паркета. Ян беше оставила две бележки: „Стърлинг Блекман те търси“ и „Пенелъпи Доналдсън телефонира — три пъти“. До тях имаше два плика. Първият беше адресиран до него с изящен, дребен почерк. Беше съобщение от главния счетоводител на хонконгско-шанхайската банка. Писмото вътре бе написано на машина: