Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 120

— Беше ли мисионер?

— Държеше се като такъв. Майка ми произхожда от заможно семейство. Израснала е в голяма къща с много прислуга. Родителите й смятаха, че се е омъжила за неподходящ човек, че баща ми не е достоен за нея. — Фийлд въздъхна. — Той работеше като счетоводител, но беше амбициозен и започна бизнес с трикотаж. Търговията все не вървеше и не си спомням…

Наташа се наведе и постави ръката си върху неговата.

— Никой от двамата не се усмихваше. Винаги са изглеждали нещастни. — Отдръпна ръката си; не искаше близост на друг човек, когато си спомняше миналото. — Понякога баща ми се прибираше страшно ядосан, изгонваше мен и сестра ми и предизвикваше майка ми, докато започнат да спорят. Крещеше все по-силно и по-силно.

Гласовете им отново прозвучаха в съзнанието на Фийлд, сякаш родителите му бяха в съседната стая. Искаше му се да запуши ушите си, както бе правил като малък.

— На следващата сутрин майка ми беше цялата в синини.

Наташа го погледна загрижено.

— А твоят баща? — попита Фийлд.

— Беше много болен и почина… така и не се разбра от какво. — Тя махна с ръка. — Беше отдавна.

— Обаче ти се струва, че е било вчера.

— Понякога животът ни носи мъка.

— А понякога щастие.

Тя се усмихна:

— Понякога.

30.

— На колко години беше, когато майка ти почина? — попита Фийлд.

— На седем.

— Спомняш ли си я?

— Не много добре.

— Сигурно е била красива като теб.

— Аз не съм красива.

Той не удостои това жалко твърдение с отговор.

— Разкажи ми още за баща си — каза тя бързо, сякаш искаше да отклони темата към неговото минало.

Фийлд почувства някаква резервираност в разговора, която бе липсвала, когато се любиха, сякаш тогава се бяха отърсили от безбройните невидими прегради помежду си. Въпреки това, размишляваше той, емоциите им бяха все така чисти. Той се чувстваше както се беше чувствал цяла нощ. Искаше да научи всичко за нея и може би да й разкаже всичко за себе си, но въпросите им бяха заобиколни, отговорите — уклончиви. Той погледна през витрината.

— Приличаше ли на теб? Нямам предвид жестокостта, просто…

— Албърт Фийлд имаше банална реплика за всяка ситуация.

— Например?

— „Почтеността е палто, което ни пази от хладината на самотата.“

На лицето й се изписа недоумение.

— Според него, ако си честен, винаги ще имаш нещо, независимо как ще те накаже съдбата. Винаги ще ти останат поне самоуважението и достойнството.

Наташа пребледня и Фийлд осъзна какво е казал. Запита се дали подсъзнателно не е избрал нарочно точно този цитат.

— Значи дълбоко в себе си е бил добър човек.

Фийлд не отговори.

— Мисля, че си взел много от баща си, Ричард.

Наташа се умълча. Собственикът им донесе поръчките върху дървена табличка.

— А ти? Взела ли си нещо от баща си?

— Радвам се, че не доживя да види Шанхай. — Тя се поизправи. — Какво ще правите с мен?

— Бил е офицер.

— Какво ще правите с мен? Обсъди ли го с колегите си?

Този въпрос изведнъж ги върна към реалността.

— Какво вършиш за Лу, Наташа? Какво правиш в къщата му?

— Не искам да говоря за това.