Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 121
Том Брадби
— Трябва да ми разкажеш подробно какво правите.
— Това засяга само мен.
Стори му се, че враждебното й поведение всъщност е израз на страх.
— Бие ли те? Удрял ли те е някога или…
— Нищо не прави с мен.
— Нищо ли?
— Да.
— Защо тогава…
— Защо се интересуваш?
Фийлд я наблюдаваше мълчаливо.
— Добре… винаги е едно и също. Отивам у тях. Обажда ми се по телефона и аз слизам. Закарват ме и телохранителите му ме завеждат в стаята на първия етаж. Оставам да чакам. После една прислужница слиза… понякога минава много време. Час-два, може и повече.
— Сама ли си в стаята?
— Да.
— Какво става после?
— Прислужницата ме завежда горе. Винаги е една и съща, една китайка с униформа. Казва ми да започвам. Първия път ми обясни, че трябва да се съблека бавно, после той ми махва да си вървя.
— Прислужницата оттегля ли се?
— Да.
— И…
Стомахът на Фийлд се свиваше. Не искаше да си я представя с Лу, но отчаяно се нуждаеше да знае всичко.
— Започвам. Събличам се.
— Какво носиш?
— Има ли значение? — сопна се тя.
— Може да има. — Той преглътна тежко. — Лена беше заключена с белезници за леглото, носеше дълги чорапи и жартиери. Лу карал ли те е някога да използваш белезници или да облечеш нещо специално?
Наташа поклати глава.
— Какво става, когато се съблечеш?
— Нищо особено, Ричард. Взимам си дрехите и… отивам в една съблекалня. Обличам се и излизам през една странична врата в коридора, слизам по стълбите и излизам покрай телохранителите.
— Те…
— Мислят ме за курва.
Наташа започна да гризе ноктите си. Явно беше разстроена; обърна се към витрината и скръсти ръце пред гърдите си, сякаш да се предпази.
— Ами Лу… какво прави? Къде е, когато… — Фийлд се изкашля смутено. — Къде е, когато влизаш в спалнята?
— Лежи на кревата, облечен е с копринен халат.
— Съвсем облечен?
— Да, с халат. До него има лула за опиум и погледът му е премрежен.
— Но те гледа?
— Моля те, стига, Ричард.
— Гледа ли те?
— Да.
— Но никога не те докосва. Никога не ти кимва да се приближиш.
— Никога не бих… — Тя стисна юмруци и лицето й се изкриви от болка. — Каквото и да си мислиш за мен, никога не бих…
Той въздъхна силно.
— Мислиш си, че мога да му откажа, да уредя иначе живота си. Мислиш си, че имам избор.
— Боли ли те, че си мисля така?
Тя не отговори.
Фийлд искаше да й вярва, че само се съблича, че не прави нищо друго.
— Лена е криела бележника за някого. Бележникът, който ти показахме.
Наташа не реагира.
— За теб ли?
Тя поклати глава, но избягваше погледа му. Стори му се, че леко се е изчервила.
— Обсъждали сте тези записки.
— Не знам нищо.
Фийлд не искаше да я обвинява, че лъже, макар да беше сигурен.
— В записките се споменава някаква втора ведомост. Лу води пълна отчетност на всичките си сделки, включително прехвърляния, плащания и доставки. Пази документите някъде в личните си покои.
— Не знам.
— Виждала ли си някога нещо като счетоводна книга, вероятно не само една? Той има ли кабинет? Сигурно са някъде, откъдето Лена е могла да ги вземе. Виждала ли си папки или делови книги в спалнята му?
— Не.
— Някъде другаде в къщата?
Колкото повече отричаше тя, толкова се засилваше увереността му, че знае за какво става дума.