Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 121

— Трябва да ми разкажеш подробно какво правите.

— Това засяга само мен.

Стори му се, че враждебното й поведение всъщност е израз на страх.

— Бие ли те? Удрял ли те е някога или…

— Нищо не прави с мен.

— Нищо ли?

— Да.

— Защо тогава…

— Защо се интересуваш?

Фийлд я наблюдаваше мълчаливо.

— Добре… винаги е едно и също. Отивам у тях. Обажда ми се по телефона и аз слизам. Закарват ме и телохранителите му ме завеждат в стаята на първия етаж. Оставам да чакам. После една прислужница слиза… понякога минава много време. Час-два, може и повече.

— Сама ли си в стаята?

— Да.

— Какво става после?

— Прислужницата ме завежда горе. Винаги е една и съща, една китайка с униформа. Казва ми да започвам. Първия път ми обясни, че трябва да се съблека бавно, после той ми махва да си вървя.

— Прислужницата оттегля ли се?

— Да.

— И…

Стомахът на Фийлд се свиваше. Не искаше да си я представя с Лу, но отчаяно се нуждаеше да знае всичко.

— Започвам. Събличам се.

— Какво носиш?

— Има ли значение? — сопна се тя.

— Може да има. — Той преглътна тежко. — Лена беше заключена с белезници за леглото, носеше дълги чорапи и жартиери. Лу карал ли те е някога да използваш белезници или да облечеш нещо специално?

Наташа поклати глава.

— Какво става, когато се съблечеш?

— Нищо особено, Ричард. Взимам си дрехите и… отивам в една съблекалня. Обличам се и излизам през една странична врата в коридора, слизам по стълбите и излизам покрай телохранителите.

— Те…

— Мислят ме за курва.

Наташа започна да гризе ноктите си. Явно беше разстроена; обърна се към витрината и скръсти ръце пред гърдите си, сякаш да се предпази.

— Ами Лу… какво прави? Къде е, когато… — Фийлд се изкашля смутено. — Къде е, когато влизаш в спалнята?

— Лежи на кревата, облечен е с копринен халат.

— Съвсем облечен?

— Да, с халат. До него има лула за опиум и погледът му е премрежен.

— Но те гледа?

— Моля те, стига, Ричард.

— Гледа ли те?

— Да.

— Но никога не те докосва. Никога не ти кимва да се приближиш.

— Никога не бих… — Тя стисна юмруци и лицето й се изкриви от болка. — Каквото и да си мислиш за мен, никога не бих…

Той въздъхна силно.

— Мислиш си, че мога да му откажа, да уредя иначе живота си. Мислиш си, че имам избор.

— Боли ли те, че си мисля така?

Тя не отговори.

Фийлд искаше да й вярва, че само се съблича, че не прави нищо друго.

— Лена е криела бележника за някого. Бележникът, който ти показахме.

Наташа не реагира.

— За теб ли?

Тя поклати глава, но избягваше погледа му. Стори му се, че леко се е изчервила.

— Обсъждали сте тези записки.

— Не знам нищо.

Фийлд не искаше да я обвинява, че лъже, макар да беше сигурен.

— В записките се споменава някаква втора ведомост. Лу води пълна отчетност на всичките си сделки, включително прехвърляния, плащания и доставки. Пази документите някъде в личните си покои.

— Не знам.

— Виждала ли си някога нещо като счетоводна книга, вероятно не само една? Той има ли кабинет? Сигурно са някъде, откъдето Лена е могла да ги вземе. Виждала ли си папки или делови книги в спалнята му?

— Не.

— Някъде другаде в къщата?

Колкото повече отричаше тя, толкова се засилваше увереността му, че знае за какво става дума.