Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 119
Том Брадби
— Братовчед ти трябва да направи нещо за този нещастен град.
Фийлд я изгледа с неразбиране:
— Братовчед ли?
— Братовчед ти е секретар на Градския съвет, нали?
— Вуйчо ми. Откъде знаеш?
Тя се засмя:
— Значи ти можеш да се интересуваш за мен, а аз не мога за теб, така ли? — Поклати глава. — Тук богаташите не правят нищо, само се тъпчат като… свине. Всичко прибират в джобовете си, докато хората умират от глад.
— Да — измънка той; не искаше да спори.
— Живеят в дворци и мислят само за себе си.
— Навсякъде е така.
— Да, но тук е най-зле. Не мога да си представя другаде да съществува такава несправедливост. Да има толкова много богатство и толкова много хора да страдат. По-зле е дори от Русия.
— Странна гледна точка, като се има предвид…
— Защо странна?
— Мислех, че болшевиките са ви прогонили.
— Това е идеология. Идеологията е враг на човечеството. — Тя спря и се обърна към него. — Ти се бориш против Лу, но за китайците вашите богаташи са по-лоши от него.
— Не мисля…
— Той дава на бедните. Може да е звяр, но китайците го приемат за водач. Другите прибират всичко в Европа.
Тя се извърна.
— В Казан ли си живяла?
Наташа отново тръгна.
— Беше преди много време.
— На снимката…
— Не обичам да говоря за това.
— Сигурно все още чувстваш…
— Беше много отдавна, в един друг живот.
— Дошла си тук със сестра си.
— Да.
— Бяхте ли близки?
— Тя беше по-голяма, но много стеснителна. Винаги се е грижила за мен. Татко я наричаше „малкото мишле“.
— Как се казваше?
— Моля те. Стига толкова. — Тя се усмихна нежно. — Разкажи ми за своето семейство.
Фийлд сведе очи.
— Майка ми и сестра ми живеят в Йоркшир. Сестра ми е омъжена, но няма деца.
— А баща ти?
— Почина.
— Моите съболезнования. Кога?
— Преди около година.
— Болен ли беше?
— В известен смисъл, да.
— В какъв смисъл?
— Самоуби се.
Тя си пое рязко въздух.
— Толкова е тъжно.
— Това е само една гледна точка.
Тя го погледна объркано:
— Не си го обичал, нали?
— Не.
— Думите ти са толкова жестоки.
— Не колкото него.
— Биеше ли те?
— Тормозеше майка ми.
Тя сведе очи и отново тръгна.
— Сега разбирам малко по-добре.
— Какво разбираш?
— Теб. — Тя въздъхна едва чуто. — Защо си изпълнен с гняв.
Кафенето беше срещу магазина за кожи под апартамента на Сергей и току-що беше отворило. Навъсеният дебелак зад щанда погледна Наташа по начин, който подразни Фийлд.
Седнаха около кръгла масичка в ъгъла и се загледаха през витрината. Червеното сияние в небето сякаш пропъждаше последните облаци. Фийлд поръча кафе и кроасан, а Наташа — борш и черен хляб.
— Какъв човек беше? — попита тя.
— Има ли значение?
— Искам да те опозная по-добре.
Той се замисли, после отговори:
— Искаше да стана счетоводител или мисионер, а самият той съчетаваше в себе си най-лошите черти и на двете.
— А ти не харесваш нито едното, нито другото, така ли?
— Неговият баща бил ваксаджия и той не признаваше грешки. — Фийлд раздалечи палеца и показалеца си на няколко милиметра. — Една грешчица, независимо колко малка…