Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 119

— Братовчед ти трябва да направи нещо за този нещастен град.

Фийлд я изгледа с неразбиране:

— Братовчед ли?

— Братовчед ти е секретар на Градския съвет, нали?

— Вуйчо ми. Откъде знаеш?

Тя се засмя:

— Значи ти можеш да се интересуваш за мен, а аз не мога за теб, така ли? — Поклати глава. — Тук богаташите не правят нищо, само се тъпчат като… свине. Всичко прибират в джобовете си, докато хората умират от глад.

— Да — измънка той; не искаше да спори.

— Живеят в дворци и мислят само за себе си.

— Навсякъде е така.

— Да, но тук е най-зле. Не мога да си представя другаде да съществува такава несправедливост. Да има толкова много богатство и толкова много хора да страдат. По-зле е дори от Русия.

— Странна гледна точка, като се има предвид…

— Защо странна?

— Мислех, че болшевиките са ви прогонили.

— Това е идеология. Идеологията е враг на човечеството. — Тя спря и се обърна към него. — Ти се бориш против Лу, но за китайците вашите богаташи са по-лоши от него.

— Не мисля…

— Той дава на бедните. Може да е звяр, но китайците го приемат за водач. Другите прибират всичко в Европа.

Тя се извърна.

— В Казан ли си живяла?

Наташа отново тръгна.

— Беше преди много време.

— На снимката…

— Не обичам да говоря за това.

— Сигурно все още чувстваш…

— Беше много отдавна, в един друг живот.

— Дошла си тук със сестра си.

— Да.

— Бяхте ли близки?

— Тя беше по-голяма, но много стеснителна. Винаги се е грижила за мен. Татко я наричаше „малкото мишле“.

— Как се казваше?

— Моля те. Стига толкова. — Тя се усмихна нежно. — Разкажи ми за своето семейство.

Фийлд сведе очи.

— Майка ми и сестра ми живеят в Йоркшир. Сестра ми е омъжена, но няма деца.

— А баща ти?

— Почина.

— Моите съболезнования. Кога?

— Преди около година.

— Болен ли беше?

— В известен смисъл, да.

— В какъв смисъл?

— Самоуби се.

Тя си пое рязко въздух.

— Толкова е тъжно.

— Това е само една гледна точка.

Тя го погледна объркано:

— Не си го обичал, нали?

— Не.

— Думите ти са толкова жестоки.

— Не колкото него.

— Биеше ли те?

— Тормозеше майка ми.

Тя сведе очи и отново тръгна.

— Сега разбирам малко по-добре.

— Какво разбираш?

— Теб. — Тя въздъхна едва чуто. — Защо си изпълнен с гняв.

Кафенето беше срещу магазина за кожи под апартамента на Сергей и току-що беше отворило. Навъсеният дебелак зад щанда погледна Наташа по начин, който подразни Фийлд.

Седнаха около кръгла масичка в ъгъла и се загледаха през витрината. Червеното сияние в небето сякаш пропъждаше последните облаци. Фийлд поръча кафе и кроасан, а Наташа — борш и черен хляб.

— Какъв човек беше? — попита тя.

— Има ли значение?

— Искам да те опозная по-добре.

Той се замисли, после отговори:

— Искаше да стана счетоводител или мисионер, а самият той съчетаваше в себе си най-лошите черти и на двете.

— А ти не харесваш нито едното, нито другото, така ли?

— Неговият баща бил ваксаджия и той не признаваше грешки. — Фийлд раздалечи палеца и показалеца си на няколко милиметра. — Една грешчица, независимо колко малка…