Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 118

Фийлд коленичи и продължи да сапунисва краката й. Постави ръка между бедрата й и тя трепна.

Тя се притисна до него и струята ги обля. Облегна се на паравана и го обгърна с крака през кръста.

* * *

Избърсаха се един друг, после Наташа донесе дрехите му и внимателно ги остави на леглото. Притисна длан до корема му и започна да го облича. Сакото му беше измачкано и още влажно от дъжда.

— Ново сако?

— Да.

— Трябва по-добре да се грижиш за него.

Наташа постави дрехите си на леглото. Сложи жартиерите си и седна. Фийлд взе чорапите, внимателно ги опъна по краката й и ги закопча с жартиерите.

— Никога не си правил това преди, нали, Ричард?

Фийлд не намери думи да й отговори. Този въпрос водеше до толкова много други. Тя се изправи и притисна главата му до корема си. Той стана, прегърна я силно и в този момент за пръв път видя снимката на руската царска двойка над камината. Николай Втори беше с военна униформа, царицата — с дълга бяла дантелена рокля. Наташа проследи погледа му. Направи няколко крачки към гардероба и се обърна.

— Знам едно кафене в Концесията, което трябва вече да е отворено. Рано е, никой няма да ни види.

Тя се приближи до гардероба и извади червена рокля, по-подходяща за вечеря, отколкото за закуска, нахлузи я и се обърна към Фийлд, за да я закопчае на гърба. Дрехата бе елегантна, от хубав плат и очевидно беше скъпа.

Наташа взе ключовете си от една сребърна ваза при вратата и излезе в тъмния коридор; тракането на токчетата й отекна в тишината. Фийлд погледна часовника си. Беше пет часът, но той никога не се беше чувствал толкова бодър.

В асансьора Наташа се погледна в огледалото и пооправи косата си. Той я погали по гърба, тя хвана ръката му и се усмихна.

Навън нямаше рикши, затова тръгнаха пеша под уличните фенери, които хвърляха бледо сияние върху тротоара.

Фийлд хвана ръката й и тя стисна неговата, после я пусна. Вече не се усмихваше. За пред чужди хора изглеждаше охладняла.

— Някой наранявал ли те е?

— В какъв смисъл?

— Винаги си толкова наежен. — Тя имитира позата му. — С присвити рамене, със стиснати юмруци. Като боксьор! — Стъпките им отекваха в синхрон по паважа. — Сега се усмихваш и така е по-добре.

Фийлд не отговори.

— Защо си дошъл в Шанхай?

— За да избягам. Както всички.

— От какво бягаш?

— Просто бягам.

— От семейството си. — Тя го хвана за ръката, огледа се бързо и се усмихна предизвикателно. — Защо си се загрижил толкова за Лена… за мен?

Той не отговори. Над короните на дърветата небето започваше да просветлява. Между великолепните къщи с покриви от зеленясала мед проникваха бледи лъчи.

— Имаш ли близки тук? — попита Фийлд.

— Не.

— Но си тръгнала…

— Майка ми почина, когато бях дете, баща ми — малко преди да напуснем Русия, сестра ми умря от туберкулоза тук.

— Моите съболезнования.

Завиха по улица „Жофр“ и спряха пред едно семейство, заспало на сухо пред вратата на бижутериен магазин — две малки деца, сгушили се между родителите си. Наташа извади няколко монети и ги пъхна в ръката на бащата. Личеше си, че мъжът е пристрастен към опиума: очите му бяха хлътнали, кожата му — мъртвешки бледа. Жената и децата бяха толкова хилави, че костите на лицата им сякаш всеки момент щяха да пробият кожата им.