Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 50

— Много те бива с думите — спокойно отвърна Кахир, въртейки меча си. — Да видим дали си толкова добър и в друго. Ангулеме, Цири! Бягайте!

— Кахир…

— Бягайте на помощ на Гералт — поправи се той.

Те побягнаха. Цири подкрепяше куцащата Ангулеме.

— Сам си го търсеше. — Бонхарт присви безцветните си очи и пристъпи напред, завъртайки меча си.

— Сам си го търсех? — повтори глухо Кахир Мавр Дифрин аеп Кеалах. — Не. Така иска предопределението!

Те се хвърлиха един срещу друг, достигнаха се бързо и във въздуха лудо заблестяха остриетата на мечовете. Коридорът се изпълни със звън на метал, който сякаш накара мраморната статуя на жената да затрепери.

— Не е зле — закашля се Бонхарт, когато се разделиха. — Никак не е зле, момко. Но ти не си никакъв вещер, малката змия ме измами. Край с теб. Приготви се да умреш.

— Силен си в приказките.

Кахир въздъхна дълбоко. Сблъсъкът го беше убедил, че шансовете му да победи рибоокия са минимални. Този тип беше твърде бърз, твърде силен за него. Можеше да се надява само на това, че противникът му бързаше да догони Цири. И очевидно нервничеше.

Бонхарт го нападна отново. Кахир парира удара, сви се, подскочи, хвана противника си за кръста, блъсна го в стената и заби коляно между краката му. Бонхарт го сграбчи за лицето и го удари в слепоочието с дръжката на меча веднъж, втори път, трети… Третият път отхвърли Кахир назад. Той видя блясъка на острието. Машинално го парира. Но твърде бавно.

* * *

В рода Дифрин се спазваше една стара традиция: всички мъже от рода изкарваха по едно денонощие при тялото на починалия им роднина, изложено в оръжейната на замъка. През това време жените, за да не пречат и да не разсейват мъжете в тяхното мълчаливо бдение, плачеха и припадаха в най-далечното крило на замъка. След като ги свестяваха, те отново започваха да ридаят истерично. И така отново и отново.

Истерията и сълзите се считаха за нетактичност и безчестие дори при жените, виковарски дворянки. Но в рода Дифрин традицията беше такава и всички я спазваха. И никой не смяташе да я отменя.

Десетгодишният Кахир, най-малкият брат на загиналия в Назаир и лежащ сега в оръжейната Аилил, все още не можеше да се смята за мъж. Не го допуснаха при събралото се край открития гроб мъжко общество, не му позволиха да седи и да мълчи заедно с дядо Груфид, баща на Кеалах, брат на Деран, и всичките останали чичовци, братя и братовчеди. Естествено, не му беше позволено и да плаче и да припада заедно с баба си, майка си, трите сестри и безбройните лели и братовчедки. Заедно с останалите си малолетни роднини, които бяха дошли за панихидата, погребението и тържествения помен в Дарн Дифра, Кахир безделничеше и лудуваше край стените на замъка. И водеше юмручни боеве с онези, които смятаха, че най-смели от смелите в боевете за Назаир са били техните бащи и братя, а не Аилил аеп Кеалах.

— Кахир! Ела тук, синко!

В галерията стоеше Мавр, майката на Кахир, и нейната сестра, леля Кинеад вар Анахид. Лицето на майка му беше почервеняло и толкова подпухнало от плач, че Кахир направо се уплаши. Остана поразен, че плачът може да превърне една толкова красива жена като майка му в истинско чудовище. И той твърдо реши никога през живота си да не плаче.