Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 47

— Къде държат магьосницата с черните коси? — попита Цири. — Къде?

Жената с метлата мълча дълго, помръдвайки с устни, сякаш дъвчеше нещо.

— Откъде да знам, гълъбче? — промърмори най-накрая тя. — Аз само почиствам тук. Нищо друго не правя, само вървя след тях и чистя — повтори тя, без да поглежда Цири. — А те само цапат и цапат. Сама виж, гълъбче.

Цири погледна. На пода на зигзаг беше размазана ивица кръв. Няколко крачки по-нататък кръвта стигаше до сгърчен край стената труп. Още по-нататък лежаха други двама — единият свит на кълбо, другият — съвсем неестествено разпънат на кръст. До тях бяха захвърлени арбалети.

— Само цапат. — Жената взе кофата и парцала, отпусна се на колене и започна да бърше. — Само мръсотия, мръсотия и пак мръсотия. А ти бършеш ли, бършеш. Ще му се види ли някога краят?

— Не — отвърна глухо Цири. — Никога. Така е устроен светът.

Жената спря да бърше. Но не вдигна глава.

— Аз само почиствам — рече тя. — Нищо друго. Но на теб, гълъбче, ще ти кажа, че оттук трябва да тръгнеш направо, а след това наляво.

— Благодаря.

Жената наведе още по-ниско глава и се захвана за работа.

* * *

Тя беше сама. Съвсем самичка, изгубена в плетеницата от коридори.

— Госпожо Йенефе-е-ер!

Досега пазеше тишина, защото се страхуваше да не привлече хората на Вилгефорц. Но сега…

— Йенефе-е-ер!

Стори й се, че чу нещо. Да, разбира се!

Тя хукна по коридора и влезе в голяма зала с високи колони. В носа отново я лъхна миризмата на изгоряло.

Бонхарт се появи като призрак от една ниша и я удари по лицето. Тя се олюля, а той като ястреб се нахвърли върху нея, хвана я за гърлото и я притисна към стената. Цири го погледна в рибешките очи и почувства как сърцето й потъва надолу, към корема.

— Нямаше да те намеря, ако не се беше развикала — изхриптя Бонхарт. — Но ти викаше, и то тъжно! За мен ли тъгуваш, миличка?

Продължавайки да я притиска към стената, той заплете пръсти в косата на тила й. Цири отдръпна глава. Ловецът се озъби. Прекара ръка през раменете й, през гърдите, и я хвана грубо за слабините. След това я пусна и я блъсна така, че тя се свлече до стената.

Тогава той хвърли в краката й меча. Нейната Лястовичка. И тя веднага разбра какво се иска от нея.

— Бих предпочел да е на арената — процеди той през зъби. — Като завършек, като финал на много превъзходни представления. Вещерката срещу Лео Бонхарт. Ех, доста биха платили хората, за да видят нещо подобно. Хайде де! Грабвай желязото и го вади от ножницата!

Тя така и направи. Но не извади меча от ножницата, само го преметна на гръб така, че да може да го достигне с ръка.

Бонхарт отстъпи една крачка.

— Мислех си — рече той, — че ще ми е достатъчно да гледам процедурите, които ти е подготвил Вилгефорц. Но съм грешал. Трябва да усетя как животът ти изтича по моето острие. Майната им на всички магии и заговори, на всички предопределения и предсказания, на съдбата на света. Майната й на старата и новата кръв. За какво са ми всички пророчества и магии? Каква полза от тях? Никаква! Нищо не може да се сравни с удоволствието…