Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 45

— Накъде, Йен?

Магьосницата затвори очи и се съсредоточи.

— Насам. По стълбата.

— Сигурна ли си?

— Да.

Главорезите на Скелен ги нападнаха веднага, щом излязоха от завоя близо до украсената с архиволт врата. Бяха повече от десетима, въоръжени с копия, протазани и корсеки. Освен това бяха решителни и яростни. Но въпреки това всичко приключи много бързо. Единият беше поразен в гърдите от огнена стрела, пусната от дланта на Йенефер. Гералт се завъртя в пирует, влетя между останалите и сихилът започна да проблясва и съска като змия. След като убиха четирима, останалите побягнаха, събуждайки със звън и тропот ехо в коридорите.

— Всичко наред ли е, Йен?

— Не може да е по-добре!

Под архиволта стоеше Вилгефорц.

— Колко впечатляващо — каза той спокойно и звучно. — Възхитен съм. Честна дума, наистина съм възхитен, вещерю. Може да си наивен и безнадеждно глупав, но с техниката си определено предизвикваш възхищение.

— Твоите главорези — отвърна също така спокойно Йенефер — току-що избягаха, изоставяйки те в наши ръце. Дай ми Цири, а аз ще те оставя здрав.

— Знаеш ли, Йенефер — озъби се магьосникът, — за втори път днес получавам такова великодушно предложение. Благодаря, благодаря. А ето и отговорът ми.

— Пази се! — извика Йенефер и отскочи встрани. Гералт също отскочи. Навреме. Излетялото от ръката на магьосника огнено кълбо превърна в черна цвъртяща каша мястото, където двамата бяха стояли до момента. Вещерът избърса от лицето си саждите и остатъците от вежди. Забеляза, че Вилгефорц протяга ръка. Гмурна се настрани и падна на пода до колоната. Разнесе се такъв гръм, че в ушите им зазвъня, а замъкът се разтресе из основи.

Страшният гръм отекна в целия замък, стените се разтресоха, полилеите зазвъняха. Със силен трясък на земята се стовари голям портрет с позлатена рамка.

В очите на притичалите наемници гореше див ужас. Стефан Скелен ги изгледа страшно, направи войнствена физиономия и попита с решителен глас:

— Какво става там? Говорете!

— Господин коронер — изхриптя един. — Там е страшно! Те са демони и дяволи… Стрелят с лъкове безпогрешно… Колят навред… Сеят смърт… Всичко е почервеняло от кръв!

— Поне десетина паднаха… Може и повече да са… А там… Чувате ли?

Отново отекна гръм и замъкът се разтресе.

— Магия — измърмори Скелен. — Вилгефорц… Е, да видим. Да разберем кой кого.

Дотича още един войник, пребледнял и посипан с прах. Дълго време не можа да обели нито дума, а когато най-накрая заговори, гласът му трепереше също както ръцете му.

— Там… там… Чудовище… Господин коронер… Прилича на огромен прилеп! Пред очите ми късаше главите на хората… Лее се кръв като фонтан! А той съска и се смее… С ей такива зъбища!

— Няма да се отървем… — прошепна някой зад гърба на Кукумявката.

— Господин коронер — най-накрая се осмели да се обади Бореас Мун. — Това са привидения. Видях… младия граф Кахир аеп Кеалах. А той е мъртъв.

Скелен го погледна безмълвно.

— Господин Стефан… — едва чуто се обади Дакре Силифант. — Дали не воювахме достатъчно тук?

— Това не са хора — простена един от наемниците. — Дяволи от пъкъла, ето какво са! Човешката сила не може да ги спре…