Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 28

— Ама че въпрос! — веднага го прекъсна тя. — По-добре ти кажи откъде се взе?

— Донесохме нашия командир… Войводата Бронибор… Ранен…

— Ти също си ранен. Я си покажи ръката. О, богиньо! Ще ти изтече кръвта, момче!

Яре я гледаше, но Йола изведнъж се усъмни, че той изобщо я вижда.

— Води се битка — каза младежът, леко потраквайки със зъби. — Трябва да сме като стена… Твърдо в строя. Леко ранените да се носят в лазарета, тежко ранените… Заповед.

— Покажи ми ръката си!

Яре изписка кратко, зъбите му затракаха още по-бързо. Йола се намръщи.

— Ох. Никак не изглежда добре… Ох, Яре, Яре… Майка Ненеке ще е много ядосана… Ела с мен.

Тя забеляза как той пребледня, когато надуши носещата се от палатката воня. Залитна. Тя го прихвана. Видя го как гледа към облятата в кръв маса. Към лежащия върху нея човек. Към хирурга, малкия полуръст, който изведнъж подскочи, затропа с крака, грубо изруга и хвърли скалпела на земята.

— По дяволите! Защо? Защо все така става? На кого му е нужно?

Никой не отговори.

— Кой беше това?

— Войводата Бронибор — едва чуто отвърна Яре, гледайки напред с празен поглед. — Нашият командир… Ние стояхме твърдо в строя. Заповед. Като стена. А Мелфи го убиха…

— Господин Ръсти — помоли се Йола. — Познавам това момче… Той е ранен…

— Все още се държи на крака — студено оцени хирургът. — А тук един почти умиращ очаква трепанация. Тук никакви познанства нямат значение…

В този момент, с отличен усет за драматичното, Яре изгуби съзнание и се строполи на глинения под. Полуръстът изсумтя.

— Е, добре, качвай го на масата — изкомандва той. — Охо, добре са подредили ръката му. Интересно на какво ли се държи още? Май на ръкава? Бинт за спиране на кръвотечението, Йола! Стягай силно! И не си и помисляй да плачеш! Шани, триона.

С отвратително стържене пилата се вряза в костта над лакътната става. Яре се свести и изрева. Ужасно, но кратко… Защото когато костта поддаде, той отново изгуби съзнание.

* * *

Случи се така, че могъществото на Нилфгард остана да лежи в калта и прахта на брененското поле, а на разширяването на Империята на север окончателно беше сложен кръст. Империята изгуби четирийсет и четири хиляди души, убити и взети в плен. Падна цветът на рицарството, елитната кавалерия. Загинаха, попаднаха в плен или робство, или изчезнаха безследно такива войни като Мено Коехорн, Брайбант, Де Мелис-Сток, Ван Ло, Тирконел, Егебрахт и други, чиито имена не са запазени е нашите архиви.

Така Брена стана началото на края. Но тук трябва да отбележа, че тази битка беше само малък камък в строежа и значението й нямаше да е толкова голямо, ако плодовете от победата не бяха използвани толкова мъдро. Трябва да спомена, че вместо да почива на лаврите си, да се пъчи от гордост и да чака почести и награди, Ян Наталис се отправи на юг, почти без почивка. Конните отряди под командването на Адам Панграт и Джулия Абатемарко разбиха две дивизии на Трета армия, които се бяха отправили на помощ на Мено Коехорн. Наталис ги разгроми така, че няма накъде повече. Щом научиха за това, останалите живи от армия „Център“ позорно обърнаха гръб и бързичко се оттеглиха към Яруга, следвани по петите от Фолтест и Наталис. Имперските войски изгубиха целия си обоз и всичките си щурмови машини, с които в своето високомерие смятаха да превземат Визима, Горс Велен и Новиград.

И като спускаща се от планината лавина, която по пътя си събира все повече сняг и расте, така и Брена водеше до все по-тежки последствия за Нилфгард. Настъпиха тежки времена за армия „Верден“ под командването на Дьо Вет, която имаше големи проблеми с партизанската война, водена от моряците от Скелиге и крал Етайн от Цидарис. Когато Дьо Вет научи новините от Брена, когато разбра, че с ускорен марш към него настъпват войските на Фолтест и Наталис, веднага заповяда да тръбят отстъпление и панически избяга отвъд реката в Цинтра, сеейки трупове по пътя си, защото при вестта за нилфгардското поражение въстанието във Верден отново се разгоря. В Настрог, Розрог и Бодрог, незавладените от нилфгардците крепости, останаха мощни гарнизони, които се оттеглиха оттам с почести едва след подписването на цинтрийския мир.

В Аедирн вестта за победата при Брена доведе до това, че враждуващите крале Демавенд и Хенселт си подадоха ръце и заедно настъпиха срещу Нилфгард. Армия „Изток“ под командването на херцог Ардал аеп Дахи, която се отправи към долината на Понтар, не успя да се противопостави на партизаните на кралица Меве, жестоко нападащи тила на нилфгардците. Демавенд и Хенселт изтласкаха Ардал аеп Дахи до самия Алдерберг. Херцог Ардал искал да приеме битката, но по ирония на съдбата неочаквано го присвил стомахът. Налегнали го ужасни колики и дизентерия, повалили го силни болки и след два дни умрял в страшни мъчения. Без да се бавят, Демавенд и Хенселт удариха нилфгардците и храбро ги разбиха в битката, макар и враговете им да имаха значително числено превъзходство. Така духът и изкуството възтържествуваха над грубата сила.

Трябва да се напише и за още нещо: че никой не знае какво точно се е случило с Мено Коехорн при Брена. Казват, че паднал в битката, но никой не познал тялото му и той бил погребан в общ гроб. Други твърдят, че се е укрил в Брокилон, при дриадите, и там станал отшелник, пуснал брада до земята. И починал при дриадите.

Сред простолюдието се носи и едно предание, според което маршалът се връщал нощем на брененското поле, обикалял между гробовете и стенел: „Върнете ми легионите!“, и в края на краищата се обесил на една трепетлика на същия онзи хълм, който и до днес се нарича Обесников. И нощем призракът на стария маршал може да се види сред призраците на останалите, бродещи из полето.