Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 26

* * *

— Вече няма накъде да бягаме — спокойно и разсъдливо добави Мено Коехорн, оглеждайки полето. — Обкръжили са ни от всички страни.

— Дайте ми наметалото и шлема си, господин маршал. — Ротмистър Сийверс избърса от челото си кръв и пот. — Вземете моите! Слезте от жребеца си и вземете моя… Не протестирайте! Трябва да останете жив! Вие сте необходим на империята, незаменим… Ние, даерланците, ще нападнем нордлингите, ще им отвлечем вниманието, а вие се опитайте да пробиете оттук, в ниското, покрай езерцето…

— Но вие няма да се измъкнете — каза Коехорн, хващайки поводите на коня.

— За мен е чест — изправи се на седлото си Сийверс. — Аз съм войник. От Седма даерланска! След мен, другари! След мен!

— Успех — промърмори Коехорн, намятайки на раменете си даерланското наметало с черния скорпион на рамото. — Сийверс!

— Да, господин маршал?

— Не, нищо. Успех, момко.

— И на вас, господин маршал. На конете, другари!

Коехорн ги изпрати с поглед. Гледа дълго подир тях, докато групата на Сийверс не се сблъска с викове и грохот с кондотиерите. С числено превъзхождащия ги отряд, на който веднага се впуснаха на помощ и останалите. Черните наметала на даерланците се изгубиха сред кондотиерската сивота. Всичко потъна в прах.

Коехорн се съвзе от нервното покашляне на Де Вингалт и адютантите. Маршалът оправи стремето и седлото, успокои неспокойния жребец и заповяда:

— На конете!

В началото им провървя. При изхода на долината, водещ към реката, се отбраняваше в кръг отряд от последните оцелели от бригадата „Наузика“. Нордлингите бяха съсредоточили върху тях всичките си сили и се опитваха да пробият кръга.

Само че на малката групичка на маршала просто не й провървя — наложи се да си пробиват път покрай лека доброволческа конница, съдейки по знаците — бругенска. Боят беше кратък, но яростен. Коехорн вече беше изгубил и последните остатъци от смелостта си и искаше само едно — да оцелее. Без да се интересува от сражаващия се с бругенците ескорт, той се прилепи към шията на коня си и заедно с адютантите си препусна към реката.

Пътят беше свободен; отвъд реката, отвъд кривите върби, се простираше пуста равнина, на която не се виждаше и следа от вражеските войници. Препускащият до Коехорн Оудер де Вингалт също забеляза това и нададе тържествуващ вик.

Преждевременно.

От ленивата, мътна река ги делеше само една обрасла с пача трева поляна. Когато навлязоха в нея в пълен галоп, конете им неочаквано попаднаха в блато и рухнаха напред по корем.