Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 30

Яре внимателно прибра изписаните листове и затвори мастилницата. Чуканчето на ръката му го наболяваше. „Времето се разваля — помисли си той. — Ще вали.“

— Дядо Яре-е-е!

— Идвам, Цири! Ей сега идвам.

* * *

Когато се захванаха с последния ранен, вече беше късно през нощта. Операцията се провеждаше на светлина, първо обикновена, от лампата, след това и магическа. Марти Содергрен се беше съвзела от кризата и въпреки че все още беше бледа като мъртвец, и движенията й бяха бавни и неестествени като на голем, тя правеше заклинанията правилно и ефективно.

Най-накрая и четиримата излязоха от палатката и приседнаха отвън.

Равнината беше обсипана от светлинки. Най-различни. Неподвижни — лагерни огньове, и движещи се — пламъци на факли и борини. В нощта отекваха далечно пеене, възклицания, разговори, победни викове.

Наоколо се разнасяха и откъслечни крясъци и стонове на ранени, молби и въздишки на умиращи. Привикнали към звуците на страдания и смърт, медиците не ги чуваха. Това беше нещо обичайно за тях, нещо естествено, толкова типично за нощта, като пеенето на цикадите в акациите около Златното езеро.

Марти Содергрен мълчеше лирично, склонила глава на рамото на полуръста. Йола и Шани, прегърнати и притиснати една към друга, се тресяха в тих, напълно безсмислен смях.

Преди да излязат от палатката, изпиха по чаша водка, а Марти беше почерпила всички с едно заклинание: развеселяваща магия, която обикновено се прилагаше при вадене на зъб. Ръсти се чувстваше излъган: вместо да го отпусне, усилената от магията напитка само го замая; вместо да премахне умората, само я засили. Вместо да го накара да забрави, само му напомняше.

„По всичко личи — помисли си хирургът, — че алкохолът и магията подействаха както трябва само на Йола и Шани.“

Той се обърна и на лунната светлина забеляза по лицата и на двете девойки блестящите, сребристи следи от сълзи.

— Интересно — каза той, облизвайки изсъхналите си, безчувствени устни, — кой победи в тая битка? Някой знае ли?

Марти се обърна към него, но продължи да мълчи лирично. Цикадите свиреха сред акациите, върбите и елшите край Златното езеро. Жабите квакаха, ранените стенеха, умоляваха, пъшкаха. И умираха. Шани и Йола се смееха през сълзи.

* * *

Марти Содергрен умря две седмици след битката. Събра се с един офицер от Свободната кондотиерска рота. Отнесе се към приключението лекомислено. За разлика от офицера. Когато след това Марти, която обичаше промените, се свърза с един темерийски ротмистър, полуделият от ревност кондотиер я прониза с нож. Него го обесиха, но лечителката не успяха да спасят.

Ръсти и Йола починаха година след битката, в Марибор, по време на ужасна епидемия от кървава треска, наричана още „Червената смърт“ или — по името на кораба, който я беше донесъл, — „Бичът на Катриона“. Тогава от Марибор избягаха всички лекари и повечето жрици. Ръсти и Йола останаха, разбира се. Те лекуваха — нали бяха лекари. За тях нямаше никакво значение, че за Червената смърт не съществуваха лекарства. И двамата се заразиха. Той умря в ръцете й, в силните обятия на нейните едри, грозновати, селски ръце. Тя умря четири дни след него. Сама.