Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 27

Маршалът прелетя през главата на коня си и пльосна в блатото. Наоколо цвилеха коне, крещяха мятащите се в калта, покрити с пача трева хора. Сред целия този хаос той изведнъж различи друг звук. Звук, означаващ смърт.

Свистене на пера.

Затънал до бедрата в тресавището, Коехорн се опита да си пробие път до коритото на реката. Газещият редом с него адютант изведнъж рухна по лице и маршалът забеляза стрелата, стърчаща от гърба му, забита почти до перата. В този миг усети силен удар по главата. Залитна, но не падна, затънал в тинята. Искаше му се да извика, но от устата му се разнесе само хриптене. „Жив съм“ — помисли си той, опитвайки се да се измъкне от лепкавата тиня. Един от конете, който се опитваше да се измъкне от калта, го удари по шлема, хлътналият надълбоко метал разкъса бузата му, изби зъбите му и разряза езика му… „Кръвта ми изтича… Гълтам кръв… Но съм жив…“

Чу се ново бръмчене на тетива, свистене на пера, звън и скърцане на пробиващи бронята стрели, цвилене на коне, жвакане и плисване на кръв. Маршалът се огледа и видя стрелците на брега: ниски, набити, широкоплещести фигури с ризници и островърхи шлемове с вдигнати забрала. „Джуджета“ — помисли си той.

Бръмчене на тетива, свистене на стрели. Писъци на обезумели коне и викове на хора, заглушаващи бълбукането на водата в реката и тресавището.

Оудер де Вингалт се обърна към стрелците и с висок, писклив глас обяви, че се предава, умоляваше ги да го спасят, да му пощадят живота. Щом осъзна, че никой не разбира думите му, той вдигна меча над главата си и го хвана за острието. След това го протегна с дръжката напред към джуджетата — международен, почти космополитен жест на подчинение. Но, изглежда, той не беше разбран или поне беше разбран неправилно, защото две стрели веднага се забиха в гърдите му с такава сила, че буквално го изхвърлиха от блатото.

Коехорн свали изкривения си шлем. Той знаеше достатъчно добре всеобщия език на нордлингите.

— Аш шъм малшал Коеон… — зафъфли той, плюейки кръв. — Малшал… Коеон… Пледавам ше…

— Какви ги плещи тоя, Золтан? — попита едно от джуджетата.

— На кого му пука. Виждаш ли емблемата на наметалото му, Мънро?

— Сребърен скорпион! Ха-а-а! Момчета, бой по този кучи син! За Калеб Стратън!

— За Калеб Стратън!

Засвистя тетива. Едната стрела се заби в гърдите на Коехорн, втората — в бедрото, а третата в ключицата. Фелдмаршалът на Нилфгардската империя залитна назад, падна върху рядката кал, която се разтвори под тежестта му. „Кой — успя все пак да си помисли той, — е тоя Калеб Стратън? Никога в живота си не съм чувал за никакъв Калеб…“

Мътната, кална, окървавена вода на река Хотла го заля през главата и нахлу в дробовете му.

* * *

Тя излезе от палатката, за да глътне малко чист въздух. И тогава го забеляза да седи на земята до пейката на ковача.

— Яре!

Той я погледна. В очите му зееше пустота.

— Йола? — попита той, отваряйки с усилие пресъхналите си устни. — Откъде се…