Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 25

Отдалече вече се носеше тих, но бързо усилващ се барабанен тропот на копита. Земята затрепери. Сред вдигнатия прах засвяткаха като искри мечове.

— За ваше удобство, визимци — отново закрещя войводата, — пехотната пика от новия, модернизиран образец, има дължина двайсет и една стъпки! А нилфгардският меч е само три стъпки и половина. Надявам се, че можете да смятате? Да знаете, че те също могат. Но разчитат на това, че вие няма да издържите, че ще покажете истинското си лице и по тоя начин ще потвърдите, че сте дрисльовци, страхливци и крастави овце! Черните разчитат на това, че ще захвърлите оръжията и ще хукнете да бягате, а те ще ви подгонят по полето и ще ви секат по гърбовете, по задниците и по вратовете лесно и без никакво затруднение. Запомнете, смотаняци, че макар страхът да дава криле, от конниците няма да успеете да избягате. На който му е мил животът, на който му е мила славата и плячката, той трябва да остане! Да стои твърдо! Като стена! И да сгъстява строя!

Яре се огледа. Стоящите зад линията на пиконосците арбалетчици вече затягаха дръжките, вътрешната част на карето настръхна от остриета на гизарми, алебарди, коси и вили. Земята трепереше все по-силно, в черната стена на приближаващата се конница вече можеха да се различат отделните фигури.

— Мамо, майчице — повтаряше с треперещи устни Мелфи. — Мамо, майчице…

— Мамка ти — бучеше Делакс.

Тропотът се приближаваше. Яре искаше да оближе устните си, но не можеше. Езикът му отказваше да се държи нормално, беше станал твърд като чуждо тяло, и сух като треска. Тропотът се приближаваше.

— Сгъсти се! — ревна Бронибор и се хвана за меча. — Усещай рамото на съседа! Помнете, че никой от вас не се бие сам! Единственото средство против страха, който ви е обзел, това е пиката в ръката! Пригответе се за бой! Пиките — към гърдите на конете! Е, какво ще правим, визимски разбойници? Вас питам!

— Ще стоим твърдо — изреваха в един глас пиконосците. — Ще стоим като стена! Ще държим строя!

Яре също ревеше. Щом трябва, така да бъде! Изпод копитата на препускащите в клин конници хвърчаха пясък, чакъл и чимове трева. Нападателите ревяха като демони и размахваха оръжия. Яре стисна здраво пиката, сви глава между раменете си и замижа.

* * *

Без да спира работата си, Яре махна с ръка и прогони кръжащата над мастилницата оса.

Идеята на маршал Коехорн не даде никакъв резултат. Фланговият му отряд беше спрян от героичната визимска пехота под командването на войводата Бронибор, която заплати с много кръв за своето геройство. И докато визимците оказваха отпор, нилфгардците на лявото крило започнаха да отстъпват — едни се обръщаха в бягство, други се събираха и се защитаваха групово, обкръжени от всички страни. Почти същото се случваше и на дясното крило, където яростта на джуджета и кондотиери най-после взе връх над императорските войски. Над целия фронт се надигна всеобщ вик на триумф, а кралските рицари си възвърнаха силата на духа. В същото време духът на нилфгардците падна, ръцете им се вцепениха и нашите започнаха така да ги налагат, че пушек се вдигаше.

Щом видя как гинат и се разбягват бригадите му, фелдмаршал Коехорн разбра, че битката е изгубена.

При него дотичаха офицери и рицари, водейки отпочинал кон, и започнаха да умоляват Коехорн да бяга и да се спасява. Но в гърдите на нилфгардския маршал биеше безстрашно сърце. „Не може — възкликна той и отблъсна юздата, която му подаваха. — Не може да избягам като някой страхливец от бойното поле, на което под мое командване толкова много достойни мъже дадоха живота си за императора!“ И смелият Мено Коехорн добави…