Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 138

— Това е само една вещица, хора! — разнесе се от тълпата звучен металически глас. — Само една полудяла елфическа вещица!

— Тя е сама! Втората избяга! Хайде, момчета, грабвайте камъните!

— Смърт на нечовеците! Бой по магьосницата!

— Убийте я!

Първият камък изсвистя покрай ухото й. Вторият я удари по ръката. Йенефер залитна. Третият я улучи право в лицето. Болката пламна като огън в очите й и потопи всичко в черна мъгла.

* * *

Тя се свести и застена от болка. Боляха я раменете и китките на ръцете. Пресегна се и напипа дебел пласт бинт. Отново застена — глухо, отчаяно. От усещането, че това не е сън. И от усещането, че нищо не се е получило.

— Не се получи — каза седящата до леглото Тисая де Врие.

Йенефер искаше да пие. Ужасно й се искаше някой да навлажни устните й, покрити с лепкав налеп. Но не се помоли. Гордостта не й позволи.

— Не се получи — повтори Тисая де Врие. — Но не защото ти не се постара. Срязала си ги добре и надълбоко. Затова сега седя до теб. Ако всичко беше просто някакъв театър, глупава демонстрация, щях просто да те презирам. Но ти си рязала надълбоко. На сериозно.

Йенефер гледаше тъпо в тавана.

— Ще се заема с теб, момиче. Струва ми се, че си заслужава. Но ще се наложи добре да поработя над теб. Не само трябва да ти оправя раменете и лопатките, но да ти излекувам и ръцете. Когато си рязала кръвоносните съдове, си срязала и сухожилията. А ръцете на магьосницата са сериозен инструмент, Йенефер.

Влага върху устните. Вода.

— Ще живееш. — Гласът на Тисая е делови, сериозен, даже суров. — Още не ти е дошло времето. Когато дойде, ще си спомниш този ден.

Йенефер жадно изсмукваше влагата от обвитите с мокър бинт пръсти.

— Ще се заема с теб — повтори Тисая де Врие и я докосна нежно по косата. — А сега… Тук сме сами. Без свидетели. Никой няма да види, а и аз на никого няма да кажа. Поплачи си, момиче. Наплачи се. Наплачи се за последен път. Защото повече не бива да плачеш. Няма по-жалко зрелище от плачеща магьосница.

* * *

Тя се свести, разкашля се, изхрачи се и изплю кръв. Някой я влачеше по земята. Трис. Позна я по аромата на парфюма. Наблизо по паважа зазвъняха подкови, завибрира нечий крясък. Йенефер видя конник с доспехи и бяла пелерина с червен шеврон, който от височината на седлото си налагаше тълпата с бич. Хвърляните по него камъни отскачаха безсилно от бронята и шлема му. Конят цвилеше и се дърпаше.

Йенефер усети огромна буца на мястото на горната си устна. Поне един горен зъб беше счупен или избит, езикът беше болезнено сцепен.

— Трис… — едва успя да проговори тя. — Телепортирай ни оттук!

— Не, Йенефер. — Гласът на Трис беше много спокоен. И много студен.

— Ще ни убият…

— Не, Йенефер. Няма да избягам. Няма да се скрия зад полите на Ложата. И не се притеснявай, няма да припадна от страх както на Соден. Ще го преодолея. Вече го преодолях!

Близо до началото на уличката, под обраслите с мъх стени, беше натрупана голяма купчина оборски тор и отпадъци. Купчината беше грамадна. Дори можеше да се нарече хълм.

Тълпата най-после успя да притисне и да обездвижи рицаря и коня му. Повалиха го със страшен грохот на земята и го полазиха като въшки, образувайки пъплеща покривка върху него.