Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 117

Маргарита Льоантил се усмихна, гледайки я в очите. Скромната, елегантна, чипоноса Асире вар Анахид, която можеше да е само нилфгардка, поклати глава, леко почуквайки с пръсти по ръба на масата.

— Филипа — обади се една жена, около чиято шия беше навита боа от лисича кожа, — струва ми се, че не бива да сме толкова принципни. Във всеки случай, не и сега, в този момент. Това е кръглата маса на Ложата. На нея всички седим като равни. Мисля, можем да се съгласим, че…

Тя не довърши, прекарвайки поглед през останалите магьоснички. Те кимаха поред, изразявайки съгласие: Маргарита, Асире, Трис, Сабрина Глевисиг, Кейра Мец, двете прекрасни елфки. Само втората нилфгардка, чернокосата Фрингила Виго, седеше неподвижно, много бледа, без да откъсва поглед от Йенефер.

— Така да бъде — махна с окичената си с пръстени ръка Филипа Ейлхарт. — Седнете и двете. Макар че аз възразявам. Но единството на Ложата е над всичко. Интересите на Ложата са над всичко. Ложата е всичко, останалото е нищо. Надявам се, че разбираш това, Цири.

— Прекрасно го разбирам. — Цири нямаше никакво намерение да свежда поглед. — Още повече, че именно аз съм въпросното нищо.

Францеска Финдабаир, изумително красивата елфка, се разсмя звънко.

— Поздравявам те, Йенефер — изрече тя с хипнотизиращо мелодичен глас. — Разпознавам школата.

— Не е трудно да се разпознае. — Йенефер обходи лицата им с огнен поглед. — Защото това е школата на Тисая де Врие.

— Тисая де Врие е мъртва — обади се спокойно госпожа Совата. — Няма я на тази маса. Тисая де Врие умря, траурът по нея свърши. Превръщайки се едновременно в граница и повратна точка. Защото дойде ново време, дойде нова епоха, предстоят големи промени. А на теб, Цири, която някога беше Цирила от Цинтра, съдбата ти е отредила важна роля в тези промени. Вероятно вече знаеш каква.

— Знам — излая Цири, без да обръща внимание на успокоителното шъткане на Йенефер. — Вилгефорц ми разясни това! Готвейки се да ми напъха стъклена спринцовка между краката. Ако в това се състои моето предопределение, то покорно благодаря!

Тъмните очи на Филипа Ейлхарт се изпълниха със студен гняв. Но заговори не тя. Заговори Шеала де Танкарвил.

— Имаш още много да учиш, дете — каза тя, загръщайки се с боата от лисича кожа. — От много неща, както виждам и чувам, ще ти се наложи да се отучваш сама или с чужда помощ. Напоследък си насъбрала множество вредни знания, несъмнено си изпитала злото на свой гръб и си се поучила от това. Сега, в своето детинско упорство, отказваш да видиш доброто, отхвърляш добрите намерения. Наостряш игли като таралеж, неспособна да видиш онези, които ги е грижа за твоето благо. Съскаш и вадиш нокти като диво коте и не ни оставяш избор. Ще се наложи да те хванем за шията. И ще направим това, без да се бавим нито минута. Защото ние сме по-стари от теб и по-мъдри от теб и знаем всичко за това, което е било и което е, знаем много и за онова, което ще бъде. Ще те хванем за шията, коте, за да може някога, когато вече си опитна и мъдра котка, да седнеш на тази маса, тук, заедно с нас. Една от нас. Не! Нито дума! Не си и помисляй да си отваряш устата, когато говори Шеала де Танкарвил!