Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 2
Анджей Сапковски
Пеенето, което дочуваше рицарят, се носеше точно иззад тези крайбрежни скали. А девойката, която пееше, не се виждаше. Рицарят дръпна коня, придържайки го за мундщука, за да не цвили и да не пръхти.
Дрехите на девойката лежаха на една скала, потопена във водата и плоска като маса. Самата девойка, гола, потопена до кръста, се къпеше, пляскайки във водата и припявайки. Рицарят не разбираше думите.
И в това нямаше нищо чудно.
Девойката — той можеше да си заложи главата — не беше човек от плът и кръв. За това свидетелстваха слабото й тяло, странният цвят на косите, гласът й. Рицарят беше сигурен, че ако тя се обърне, той ще види огромни бадемови очи. И ако девойката отметне пепелявите си коси, под тях със сигурност ще се покажат уши с остри върхове.
Да, това беше обитателка на
Девойката за миг престана да подпява, потопи се до шията във водата, закашля се и започна да ругае със съвсем обикновени думи. Но рицарят не се подлъга по това. Както е добре известно, вълшебниците могат да ругаят по човешки. Нерядко — по-цветисто и от каруцар. И много често ругатните им са встъпление към някой от злонамерените им номера, по които много си падаха вълшебниците — например увеличаване на носа на някого до големината на краставица или намаляване на мъжествеността му до размерите на бобено зърно.
Рицарят не се изкушаваше нито от първата, нито от втората възможност. Той вече се готвеше да се оттегли дискретно, когато внезапно го издаде конят. Не, не неговият собствен кон, който той държеше за ноздрите — той беше спокоен и тих като мишле. Издаде го конят на вълшебницата — врана кобила, която рицарят първоначално не беше забелязал между скалите. Тя прокара копито през ситния чакъл и изцвили приветствено. Жребецът на рицаря дръпна глава и отговори най-учтиво. Ехото се чу и под водата.
Вълшебницата изскочи от езерото, за момент демонстрирайки пред рицаря цялата си прелест. Хвърли се към скалата, на която лежаха дрехите й. Но вместо да грабне някой парцал и скромно да се прикрие, елфката хвана меча си, измъкна го със свистене от ножницата и го размаха изключително ловко. Това отне само миг, след който тя клекна или падна на колене, скривайки се под водата до носа си и оставяйки над повърхността само протегнатата си ръка, стиснала меча.
Рицарят се отърси от първоначалното си слисване, пусна юздата и коленичи на влажния пясък. Веднага осъзна кого вижда пред себе си.
— Приветствам те — измънка той, протягайки ръце. — Това е огромна чест за мен… Огромна чест, о, Господарке на езерото. Приеми този меч…
— А може би ще се изправиш и ще се обърнеш на другата страна? — Вълшебницата се подаде над водата. — Може би ще престанеш да зяпаш? И ще ми позволиш да се облека?
