Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 28

Дългата реч го измори, той се разкашля отново и се изсекна във вече съвсем подгизналата батистена кърпичка. Вилгефорц удари с длан по масата.

— Достатъчно сме се забавлявали — изрече той, зловещо въртейки по-малкото си око. — Имай предвид, Йенефер, че вече не си ми нужна. По принцип би трябвало да те напъхам в един чувал и да те удавя в езерото, но аз прибягвам до такива методи с огромна неохота. Докато обстоятелствата ми позволят или ме принудят да взема друго решение, ще останеш в изолация. Но те предупреждавам — няма да ти позволя да ми създаваш неприятности. Ако отново решиш да правиш гладна стачка, знай, че няма да губя време да те храня през тръбичка, както през октомври. Просто ще ти позволя да гладуваш до смърт. А ако опиташ да избягаш, заповедите към стражите ми ще бъдат недвусмислени. А сега ще трябва да си кажем довиждане. Разбира се, ако си задоволила глада си…

— Не. — Йенефер се изправи, хвърляйки салфетката на масата. — Може би бих хапнала още, но компанията на масата ми убива апетита. Така че да си кажем довиждане.

Стефан Скелен кихна и се закашля. Бледоокият я измери с лош поглед и се усмихна зловещо. Вилгефорц гледаше встрани.

Както обикновено, когато я изкарваха от килията или я вкарваха в нея, Йенефер се опита да разбере къде се намира, да получи поне частица информация, която би могла да й помогне в планираното бягство. И както винаги я очакваше неуспех. Замъкът нямаше никакви прозорци, през които тя да може да забележи околния терен или поне слънцето и да се опита да определи посоките на света. Телепатията беше невъзможна, тежките гривни и нашийника от двимерит ефективно неутрализираха всякакви опити да се използва магия.

Стаята, в която я държаха, беше студена и неприветлива като отшелническа килия. Но Йенефер си спомни за радостния ден, в който я преместиха тук от подземието, където на пода винаги имаше локва от зловонна течност, а по стените имаше наслагвания от селитра и сол. От подземието, където я хранеха с обелки, които плъховете без усилие измъкваха от осакатените й пръсти. Когато след два месеца престой там й махнаха оковите и я измъкнаха, Йенефер не можеше да си намери място от щастие. Новата стая й изглеждаше като кралска спалня, а рядката чорба, която й поднасяха, й се струваше като супа от лястовиче гнездо, достойна за императорската трапеза. Естествено, супата скоро се превърна в обикновена помия, удобното легло — в твърд нар, кралската спалня — в затворническа килия. Студено, тясно помещение, в което след четири крачки се натъкваш на стена.

Йенефер изруга, въздъхна и приседна на дървеното столче — единствената мебел в килията освен нара.

Мъжът влезе толкова тихо, че тя не го чу.

— Казвам се Бонхарт — представи се той. — Гледай да запомниш това име, вещице. Набий си го добре в главата.

— Разкарай се, надувко.

— Аз съм ловец на глави — изскърца той със зъби. — Да, да, наостри уши, магьоснице. През септември, преди три месеца, хванах твоето изродче. Тази Цири, за която толкова се изговори тук.