Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 163

Тя видя Яре, седнал до някакъв огън в компанията на неприятни на вид дрипльовци. Всички ядяха нещо, наподобяващо парчета въглен.

— Яре?

— Така трябва — каза момчето, гледайки в пламъците на огъня. — Четох за това в „История на войните“, труд на маршал Пелиграм. Така трябва, когато родината е в опасност.

— Какво трябва? Да се ядат въглени?

— Да. Точно така. Майката Родина ме зове. А отчасти от лични подбуди.

— Цири, не спи на седлото — казва Йенефер. — Пристигаме.

По къщите на града, в който пристигат, на всички врати и порти се виждат големи кръстове, нарисувани с тебешир или бяла боя. Вие се плътен и вонящ дим, дим от клади, на които се изгарят трупове. Йенефер, изглежда, не забелязва това.

— Трябва да се направя красива.

Пред лицето й, над ушите на коня, виси огледалце. Гребенът танцува във въздуха, реши черните й къдрици. Йенефер действа само с магия, без да използва ръцете си, защото…

Защото ръцете й са буци от засъхнала кръв.

— Мамичко! Какво са направили с теб?

— Стани, момиче — казва Коен. — Превъзмогни болката и се качи на гребена! Иначе ще започнеш да се страхуваш. До края на живота си ли искаш да умираш от страх?

Жълтите му очи пламтят с лоша светлина. Той се прозява. Острите му зъбки блестят в бяло. Това изобщо не е Коен. Това е котка. Черна котка…

Марширува дълга много мили колона от войници, над тях се люлее и вълнува гора от пики, развява се море от хоругви. Яре също марширува, на главата му има кръгъл шлем, на рамото му пика, толкова дълга, че му се налага да я държи здраво с двете си ръце, иначе тя ще го катурне. Бият барабани, свирят тръби и буботят гласовете на пеещите войници. Над колоната грачат гарги. Множество гарги…

Бряг на езеро, на брега — шапки от пяна, изхвърлена изгнила тръстика. В езерото има остров. Кула. С назъбени бойници. Над нея се вижда тъмносиньо вечерно небе, свети луна — като блестящ, счупен на две талер. На терасата в кресла седят две жени, загърнати с кожухчета. Мъж в лодка…

Огледало и гоблен.

Цири вдига глава. Срещу нея на масата седи Ередин Бреак Глас.

— Не може да не знаеш — казва той, усмихвайки се и погазвайки равните си зъби, — че само отлагаш неизбежното. Ти си наша и ще се доберем до теб.

— Как ли пък не!

— Ще се върнеш при нас. Ще се помотаеш из местата и времената, после ще се натъкнеш на Спиралата, а там ще ни паднеш в ръцете. Вече никога няма да се върнеш в своя свят и в своето време. Впрочем, и без това вече е късно. Няма при кого да се върнеш. Хората, които си познавала, отдавна са умрели, гробовете им са обрасли с бурени и са занемарени. Имената им са забравени. Впрочем, и твоето също.

— Лъжеш! Не ти вярвам!

— Вярванията ти са си твоя лична работа. Повтарям: скоро ще се натъкнеш на Спиралата, а аз вече ще те чакам там. Нали ти тайно желаеш това, me elaine luned.

— Бълнуваш!

— Ние, Aen Elle, усещаме тези неща. Ти беше увлечена по мен, искаше ме и се боеше от своето желание. Искаше ме и продължаваш да ме искаш, Zireael. Мен. Ръцете ми. Докосването ми…