Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 152

Гералт. Искам при Гералт. Много искам при Гералт.“

* * *

— О, не! — извика тя. — Къде попаднах, да го вземат мътните!

Келпи, издишвайки кълба пара от ноздрите си и пристъпвайки със заритите в сняг крака, потвърди, че и тя си мисли същото.

Виелицата свистеше и виеше, ослепяваше, острите иглички на снега бодяха дланите и бузите. Мразът проникваше отвсякъде, хапеше ставите й като вълк. Цири трепереше, свивайки рамене и криейки шия зад тънката и неспособна да я предпази от студа вдигната яка.

Отляво и отдясно се издигаха величествени скали, сиви каменни монументи, чиито върхове се губеха някъде високо горе в мъглата и виелицата. На дъното на долината ревеше бърза, пълноводна река, гъста от снега и късовете лед. Навсякъде наоколо беше бяло. И студено.

„Ето всичко, на което съм способна — помисли си Цири, усещайки как носът й замръзва. — Ето я цялата ми Сила. Страхотна Господарка на световете, няма що! Исках да попадна при Гералт, а попаднах насред някаква пустош, зима и виелица.“

— Хайде, Келпи, давай, движи се, че ще замръзнеш. — Тя хвана юздата с безчувствените си от студа пръсти. — Напред, напред, кобилке. Знам, че това изобщо не е мястото, което ми трябва. Сега ще се измъкнем оттук, сега ще се върнем в нашето топло калуново поле. Но трябва да се съсредоточа, а това изисква време. Затова се движи. Хайде, напред!

Келпи издиша пара през ноздрите си.

Вихърът бушуваше, снегът прилепваше към лицето й, стопяваше се върху миглите й. Мразовитата фъртуна виеше и свистеше.

* * *

— Гледайте! — извика Ангулеме, опитвайки се да надвика вихъра. — Гледайте там! Там има следи! Някой е минал оттам с кон!

— Какво? — Гералт смъкна шала, с който беше омотал главата си, за да не му замръзнат ушите. — Какво каза, Ангулеме?

— Следи! Следи от кон!

— Че откъде може да се е взел кон тук? — На Кахир също му се налагаше да крещи, виелицата се засилваше, река Сансретур сякаш шумеше все по-силно. — Откъде може да се е взел?

— Вижте сами!

— Наистина — подхвърли вампирът, единственият от компанията, който не се беше вкочанил, защото явно не беше особено чувствителен нито към ниски, нито към високи температури. — Следи. Но дали са конски?

— Невъзможно е да са конски. — Кахир силно потърка бузите и носа си. — Не и в тази пустош. Следите са оставени от някое диво животно. Най-вероятно муфлон.

— Ти си муфлон! — извика Ангулеме. — Щом съм казала, че е кон, значи е кон!

Милва, както винаги, предпочете практиката пред теорията. Скочи от седлото, наведе се и бутна на тила си калпака от лисича кожа.

— Сополанката има право — обяви тя след малко. — Това е кон. Може би дори подкован, но е трудно да се каже, виелицата заличава следите. Тръгнал е нататък, към това дере.

— Ха! — Ангулеме изпляска силно с ръце. — Знаех си! Някой живее тук. Наблизо! Да тръгнем по следите, може би ще стигнем до някаква колиба и ще ни пуснат да се стоплим? А може би и ще ни нагостят?

— Несъмнено — изрече неодобрително Кахир. — Най-вероятно със стрела от арбалет.

— По-умно ще е да се придържаме към плана и към реката — отсъди с тона си на всезнайко Регис. — Тогава няма опасност да се заблудим. А в долината на Сансретур трябва да има траперска фактория, там ще ни нагостят с много по-голяма вероятност.