Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 151

Астрономът се изправи, потърка задника си и тръгна да облекчи пикочния си мехур. От терасата, през парапета. Той винаги пикаеше през терасата право върху лехата божури, без да му пука за забележките на икономката. Клозетът беше твърде далеч, да ходи дотам беше загуба на ценно време, а нито един уважаващ себе си учен не може да си позволява подобно нещо.

Застана при парапета, разкопча панталоните си, гледайки отразяващите се във водата светлинки на Визима. Въздъхна с облекчение и вдигна поглед към звездите.

„Звездите и съзвездията — помисли си той. — Снежната кралица, Седемте козлета, Стомната. Според някои теории това не са никакви блещукащи светлинки, а светове. Други светове. Светове, от които ни разделя време и пространство… Дълбоко вярвам, че някога ще бъдат възможни пътешествията до тези други светове, до тези други времена и пространства. Да, със сигурност това някога ще стане възможно. Ще се намери как. Но за целта е необходим напълно нов начин на мислене, нова живителна идея, която да разкъса сдържащия я в момента твърд корсет, наричащ се рационално познание…“

„Ах — мислеше си той, докато подскачаше. — Ако може само да се случи… Да ми дойде някакво озарение, да попадна на следа! Само един, неповторим шанс…“

Долу, под терасата, нещо светна, нощната тишина се разкъса и от блясъка се появи кон. С ездач на гърба си. Девойка.

— Добър вечер — поздрави го учтиво девойката. — Извинявайте, ако моментът е неподходящ. Мога ли да узная кое е това място? И в кое време?

Архениус Кранц преглътна, отвори уста и избоботи нещо.

— Мястото — повтори търпеливо и ясно девойката. — И времето.

— Аа-а… Такова… Ъъъ…

Конят изпръхтя. Девойката въздъхна.

— Е, вероятно отново не съм попаднала където трябва. Не на точното място. Не в точното време. Но отговори ми, човече! Поне с една разбираема дума. Нали не може да съм попаднала в свят, в който хората са изгубили способността да говорят членоразделно!

— Ъъъ…

— Една думичка…

— Хъ-ъ-ъ…

— Ох, да те вземат мътните, дръвнико — каза девойката.

И изчезна. Заедно с коня.

Архениус Кранц затвори устата си. Постоя малко до парапета, вглеждайки се в нощта, в езерото и в отразяващите се в него далечни светлинки на Визима. После си закопча панталоните и се върна към телескопа.

Кометата бързо напускаше небето. Трябваше да я наблюдава, без да я изпуска от полезрението. Да следи, докато не изчезне в просторите на космоса. Това беше шанс, а учените не бива да пропускат шансовете си.

* * *

„А може би да опитам по друг начин — помисли си тя, гледайки двете луни над калуновото поле, които сега имаха вид на сърпове, единият по-малък, другият — по-голям и не толкова сърповиден. — Може би не трябва да си представям места и лица, а силно да го поискам… Много силно, с всички сили…

Защо да не опитам?