Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 154

Сърцето й се разтуптя по-силно. Тя видя пътечка, занемарена и обрасла, водеща към горските гъсталаци.

Цири се вгледа внимателно и се убеди, че странната пътечка не продължава сред калуновите храсти, а стига дотук. Че не води към гората, а излиза от нея. Без да му мисли много-много, тя сръга с пети хълбоците на кобилата и навлезе между дърветата. „Ще яздя до пладне — помисли си тя. — Ако не се натъкна на нищо до пладне, ще се върна и ще поема в противоположната посока, през калуновото поле.“

Яздеше бавно под свода от короните на дървета, внимателно оглеждайки се в двете посоки, стараейки се да не пропусне нещо важно. Благодарение на това не пропусна да види стареца, който се появи иззад един дъб.

Старецът, нисък, но не и прегърбен, беше облечен с ленена риза и панталони от същата тъкан. Беше обут с огромни смешни цървули от лико. В едната си ръка държеше суха тояжка, а в другата — върбова кошница. Цири не можа да разгледа добре лицето му — то беше скрито зад раздърпана сламена шапка с увиснала периферия, изпод която стърчаха изгорял от слънцето нос и сива сплетена брада.

— Не се бой — каза тя. — Няма да ти направя нищо лошо.

Сивобрадият пристъпи от цървул на цървул и свали шапката. Лицето му се оказа кръгло, осеяно със старчески петна, но бодро и не много сбръчкано, с редки вежди, с мъничка и хлътнала брадичка. Дългата му сива коса беше сплетена в плитка на тила, темето му беше абсолютно голо, лъскаво и зеленикаво като диня.

Тя видя, че старецът гледа към меча й, към подаващата се над рамото й ръкохватка.

— Не се бой — повтори тя.

— Хей, хей — възкликна той, леко фъфлейки. — Хей, хей, госпожице. Горският дядо не се бои. Той не е от плашливите, о, не.

Усмихна се. Зъбите му бяха големи, силно издадени напред заради неправилната захапка и хлътналата челюст. Ето защо фъфлеше така.

— Горският дядо не се бои от пътниците — повтори той. — Дори и от разбойниците. Горският дядо е беден. Горският дядо е спокоен, не се кара с никого. Хей!

Усмихна се отново. Когато се усмихваше, се създаваше впечатлението, че има само горни зъби.

— А ти, госпожице, не се ли боиш от Горския дядо?

Цири се изсмя.

— Представи си, не. Аз също не съм от плашливите.

— Хей, хей, хей. Гледай ти!

Той пристъпи към нея. Келпи изпръхтя. Цири дръпна юздата.

— Кобилата не обича чужди хора — предупреди го тя. — Може да те ухапе.

— Хей, хей. Горския дядо знае. Лоша, неучтива кобила. А интересно откъде идвате, госпожице? И накъде сте тръгнала?

— Това е дълга история. А накъде води тази пътека?

— Хей, хей! Нима не знаете, госпожице?

— Не отговаряй на въпросите с въпрос, ако обичаш. Накъде води този път? И изобщо, какво е това място? И… това време?

Старецът отново показа зъбите си и ги размърда като нутрия.

— Хей, хей — изфъфли той. — Виж ти! Какво време, питате? Ох, отдалеч, виждам, че отдалеч сте дошли при Горския дядо!