Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 130

— Виждате ли? — облиза устни Окултих. — Това се казват коне! И никой не ги пази! Само отиваш и си взимаш…

— Затваряй си устата — изсъска Щуката и се усмихна угоднически на ландскнехтите, показвайки щърбите си зъби: — Той си мечтае да служи в кавалерията, господа, затова се зазяпва така по конете.

— В кавалерията? — подхвърли единият ландскнехт. — Какво си въобразява тоя нахалник? По-скоро става за коняр, да изтребва с вила фъшкиите изпод конете и да ги извозва с ръчна количка!

— Прави сте, господа!

Продължиха нататък, и най-накрая достигнаха до дигите покрай редица изкуствени езерца и канали. И внезапно видяха подаващите се над върховете на елшите кули на визимския замък.

— Е, почти пристигнахме — каза търговецът. — Надушвате ли?

— Пфу! — намръщи се Мелфи. — Каква смрад! Какво е това?

— Сигурно войници, умрели от глад на кралска служба — промърмори зад гърбовете им Щуката. Но тихичко, така че ландскнехите да не го чуят.

— Не се издържа, а? — засмя се единият ландскнехт. — Ами тук са били на лагер хиляди войници, а войниците трябва да ядат, и след като се наядат — да се изходят. Такива ги е създала природата и нищо не може да се направи по въпроса! И всичко, което остане подир тях, се извозва и се изсипва в тези канали, дори без да се затрупва. През зимата, като замръзне всичко, може да се понесе, но през пролетта… Пфу!

— И постоянно идват нови войници и увеличават старата купчина. — Вторият ландскнехт също се изплю. — А чувате ли силното жужене? Това са мухи. Цели рояци, рано напролет тук е невиждана гледка! Обвийте си лицата с каквото можете, че влизат в очите и устата, гадините! Колкото по-бързо се махнем оттук, толкова по-добре.

* * *

Отминаха каналите, но не успяваха да се отдалечат от вонята. Даже напротив. Яре можеше да се закълне, че колкото повече се приближаваха към града, толкова по-силна ставаше смрадта. Но също така по-разнообразна и богата на оттенъци. Воняха заобикалящите града военни обози и палатки. Вонеше огромният лазарет. Воняха многолюдните и шумни предградия, вонеше насипът, вонеше портата, воняха площадите и уличките, воняха стените на издигащия се над града замък. За щастие ноздрите им бързо свикнаха и скоро вече им беше все едно дали това са изпражнения, мърша, котешка пикня или поредната столова.

Мухите бяха навсякъде. Непрестанно жужаха, влизаха в очите им, в носовете. Невъзможно беше да ги прогонят. По-лесно беше да ги размазват върху лицето си. Или между зъбите си.

Веднага щом излязоха от сянката на портата, погледите им бяха привлечени от огромна картина на стената, изобразяваща рицар с насочен към тях показалец. Надписът над картината питаше с огромни букви: „А ТИ ЗАПИСА ЛИ СЕ ДОБРОВОЛЕЦ?“.

— Да, да — промърмори единият ландскнехт. — За съжаление.

Имаше множество такива картини — едва ли не на всяка стена. Преобладаваше рицарят с показалеца, но често се забелязваше и патетичната Майка Родина с развяващи се прошарени коси, зад чийто гръб пламтяха села и се виждаха бебета, набучени на нилфгардски копия. Мяркаха се и изображения на елфи, захапали окървавени ножове.