Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 132

— А може би имате нещо за облекчаване на последствията от поглъщане на лоша храна? — попита го сериозно ландскнехтът.

— Имам! — извика търговецът с грейнала физиономия. — Ето много ефективно средство, изработено от магически корени и допълнено с ароматни билки. Достатъчни са три капки след ядене. Моля, вземете го, любезни господа!

— Благодаря. Е, всичко хубаво, господине. Всичко хубаво и на теб, момче. Успех!

— Честни, благоразумни и учтиви — оцени ги търговецът, когато войниците се скриха в тълпата. — Такива не се срещат всеки ден. Но и ти ми помогна, млади господине. Какво да ти подаря на теб? Амулет гръмоотвод? Безоар? Костенурков камък против уроки? Ха, имам и опушен зъб от труп, и парче от изсушено дяволско изпражнение — него е добре да го носиш в десния си ботуш…

Яре откъсна поглед от хората, които с ярост отмиваха от една стена надписа: „ДА ИЗЛЕЗЕМ ОТ ПРОКЛЕТАТА ВОЙНА.“

— Оставете — каза той. — Време ми е да тръгвам…

— Ха! — възкликна търговецът, изваждайки от една кутийка медальонче с формата на сърчице. — Това трябва да ти е от полза, младежо, защото е точно за млади хора. Голяма рядкост е, имам само един екземпляр. Магьоснически амулет. Прави така, че любимата на притежателя не забравя за него никога, дори ако ги разделят много време и много мили. Погледни, ето така се отваря, а вътре има листче от тънък папирус. Достатъчно е да се напише на това листче с червено магическо мастило, каквото имам, името на любимата ти, и тя няма да те забрави, сърцето й няма да ти измени, няма да те предаде и няма да те изостави. Е?

— Хммм. — Яре леко се изчерви. — Знам ли…

— Какво име да запиша? — Търговецът потопи перото в магическото мастило.

— Цири. Тоест Цирила.

— Готово. Вземи.

— Яре! Какво правиш тук, по дяволите?

Яре рязко се обърна. „Надявах се, че съм оставил миналото зад гърба си — помисли си той машинално, — че всичко отсега нататък ще бъде ново. А едва ли не на всяка крачка се натъквам на стари познати.“

— Господин Денис Цранмер…

Джуджето с тежка шуба, ризница, железни нараменници и шапка от лисича кожа с наръч пера, огледа бързо момчето, после търговеца, след това пак момчето.

— Какво правиш тук, Яре? — попита сурово той, повдигайки вежди, брада и мустаци.

Момчето помълча известно време, чудейки се дали да не излъже и дали за достоверност да не вплете в лъжата версията на благоразположения търговец. Но почти веднага размисли. Денис Цранмер, някога служил в гвардията на княза на Еландер, се ползваше с репутацията на джудже, което трудно може да бъде излъгано.

— Искам да се запиша в армията.

Знаеше какъв ще бъде следващият въпрос.

— А Ненеке разреши ли?

Нямаше нужда да отговаря.

— Избягал си! — разтърси брада Денис Цранмер. — Просто си избягал от храма. А Ненеке и жриците сега си скубят косите…

— Оставих им бележка — измънка Яре. — Господин Цранмер, не можех… Длъжен бях… Не можех да се примиря с бездействието, когато врагът е на прага… В тежък за родината час… А при това тя… Цири… Майка Ненеке не беше съгласна за нищо на света; макар че изпрати три четвърти от девойките в армията, мен не ме пусна… Аз не можех…