Читать «Гласът на цигулката» онлайн - страница 11

Андреа Камиллери

От долния етаж се качиха Гало и Галуцо:

— Долу всичко изглежда наред.

Добре де, изглеждаше като макет, но си оставаше убита гола млада жена, в поза, която изведнъж му се стори непоносимо безсрамна — изнасилена неприкосновена интимност, осквернена от осемте полицейски очи. Като че ли с това искаше да върне поне малка част от личното й достойнство, затова попита Фацио:

— Казаха ли ти как се казва?

— Да. Ако е госпожа Ликалци, казвала се е Микела.

Отиде в банята, вдигна от земята розовата хавлия, занесе я в спалнята и покри тялото.

Слезе на партера. Ако беше успяла да се избави, Микела Ликалци щеше да има още работа по подреждането на вилата.

В единия ъгъл на хола бяха подпрени два навити на руло килима, диванът и фотьойлите все още бяха във фабричната си целофанена обвивка, а малката масичка, чиито крака стърчаха във въздуха, беше поставена върху един все още неразопакован кашон. Единственото нещо, което изглеждаше подредено, беше шкафчето със стъклени витрини, в което бяха разположени в перфектен ред обичайните предмети за показване — две стари ветрила, няколко керамични статуетки, затворен калъф за цигулка и много красиви колекционерски раковини.

Първи пристигнаха онези от отдел „Криминология“. Началникът на полицията Бонети-Алдериги беше сменил Якомуци, стария шеф на групата, с младия господин Аркуа, прехвърлен от Флоренция. Якомуци, още преди да стане шеф на отдел „Криминология“, беше нелечим ексхибиционист, който винаги бързаше пръв да се покаже в някаква поза пред фотографите, операторите и журналистите. Монталбано, вземайки го на подбив, както често правеше, го наричаше Пипо Баудо. В края на краищата вярваше малко в приноса на научните изследвания при разследването. Поддържаше тезата, че интуицията и разумът рано или късно щяха да стигнат до истината, без подкрепата на микроскопи и анализи. За Бонети-Алдериги това беше истинска ерес и той бързо се отърва от нея. Вани Аркуа беше пълно подобие на Харолд Лойд, винаги с разрошени коси, обличаше се като разсеяните учени от кинолентите през трийсетте години и изпитваше култ към науката. Монталбано му се дразнеше много, а Аркуа му отвръщаше със същата сърдечна антипатия. Онези от „Криминология“ пристигнаха в комплект с две коли, които се движеха с пуснати до дупка сирени, все едно се намираха в Тексас. Бяха осем души, всичките цивилни. Най-напред свалиха от багажниците сандъците и касетките, приличаха на хора от снимачна площадка. Когато Аркуа влезе в хола, Монталбано дори не го поздрави, а само с палец му направи знак, че това, което ги интересува, се намира на горния етаж.

Все още не се бяха качили всички, когато Монталбано чу гласа на Аркуа:

— Извинете, комисарю, но бихте ли дошли за момент?

Той не си даде много зор. Когато стигна в спалнята, усети как погледът на шефа на отдел „Криминология“ го прониза.