Читать «Гладът на лъвчетата» онлайн - страница 89

— Какво искаш? — попита го той кратко.

Даниел разбра, че е попаднал в лош момент. Попита неуверено:

— Не може ли да ми бутнеш ключа на стаята си?

— Не — каза Жан-Марк. — Необходима ми е за следобед.

— А за утре?

— Утре също.

— Знаеш, ще я използувам един-два часа.

Жан-Марк решително поклати глава отляво надясно. Даниел направи гримаса. Очевидно бе, че ако брат му има работа с някое момиче, стаята никога не ще бъде свободна. Каква лепка е тази Валери!

— Добре — каза той. — В такъв случай довиждане…

Тръгна с мъжествени крачки към парка „Люксембург“. Даниела го чакаше, седнала на уговореното място, близо до големия басейн.

— Нищо не стана! — каза той, като я видя.

— Какво?

— За стаята. Брат ми ще си я ползва.

Като жена, и следователно свенлива, тя не можеше да изрази голямо разочарование. Все пак тъжно облаче засенчи погледа й. Усмихна се меланхолично:

— И тук сме добре!

Той й показа сивото небе и предрече:

— След десет минути ще завали.

— Можем да отидем в някое кафене — каза тя.

— Нямам пукната пара.

— Тогава у вас.

— О, не! Невъзможно е!

— Защо?

— Карол е много кибритлия сега! Чудя се какво се е случило между баща ми и нея. Но уверявам те, че те двамата вече не си гугукат. Спят в отделни стаи и мутрите им са като на погребение. Ако те заведа и тя си е вкъщи, ще вдигне пара!

Той седна до Даниела и въздъхна, потиснат от чувството, че е бездомен в любовта. Каква ужасна съдба за един мъж, навлязъл в осемнадесетата си година, който е намерил жената на своите мечти и не може да й предложи една обстановка, достойна за чувствата, които изпитва към нея! Изведнъж всички световни проблеми се свеждаха до това: един покрив и четири стени, за да бъде сам с нея! А имаше толкова места в Париж! Апартаменти от петнадесет стаи, в които живуркат треперещи старци, празни слугински стаи, незаети кантори… Главата му се замайваше при мисълта за това прахосване на жилища. Страстта на Даниел се бореше с камъните на града, с егоизма на родителите, със законите на благоприличието, които старите са изобретили, за да пречат на младите да се наслаждават на живота. Сред зеления листак пред него белите статуи се чувстваха много добре голи под открито небе. Той завидя на тяхното митологическо безсрамие. После, като обгърна със силна ръка раменете на Даниела, той я привлече към себе си, целуна я по бузата, по устните. Тя леко се бранеше, смутена от движението на хората, които се разхождаха. Но никой не ги гледаше. Притисна я още повече, като й прошепна:

— Дани, моя Дани!

Често я наричаше така, откакто я бе обладал. Тя се възпротиви:

— Не, не Дани. Ужасявам се от това!

— Не си права! По-прелестно е, отколкото Даниела. Дани! Това повече ти отива! Малка моя Дани!