Читать «Гладът на лъвчетата» онлайн - страница 91

— Журналистиката не е професия — каза тя.

Двамата приятели се провикнаха от възмущение.

— Какви глупости говориш, драга! — каза й Лоран.

Тези думи засегнаха Даниел. Той не искаше да допусне, че Дани не е така интересна за брата си, както Франсоаз за него. Наистина някои момичета бяха само сестри, както Франсоаз, други, като Дани, бяха жени преди всичко. Тя огряваше тази момчешка стая с усмивката си. Възпрепятствуван да й изрази с думи любовта си, той й отправи пламенен поглед. В същия миг Лоран обърна очи към него. Доловил ли беше излиянието? Той смръщи вежди. Даниел почувствува внезапна горещина по бузите си.

— Ако има начин да се купят темите на матурата, ще ги вземеш ли? — попита Лоран.

Даниел се разведри: „Нищо не е забелязал“. Необходимостта да се преструва го изтощаваше. Чувствуваше се виновен, гузен и малко коварен.

— Не — каза той. — Подло е!

— Моралът ти е като на първобитните! — каза Лоран. — Трябва да си прагматик.

— Това не е прагматизъм!

— Ах, прощавай!…

Те се нахвърлиха страстно един върху друг, използувайки философските изрази като шпаги. Сред спора Даниела стана, извини се и се измъкна навън. Когато тя изчезна, дебатите стихнаха. Лишени от публика, двамата противници загубиха войнствения си жар.

— Не знам какво ядох онзи ден — каза Лоран, — но чувствувам някакво желание да повърна!

— Още сега ли? — попита Даниел.

— Да, или пък това чувство е, защото съм гладен.

Той се прозя и с върха на пръстите почеса голите си крака с плоски палци. Даниел запали цигара. Стаята на Лоран миришеше на застояло.

— Да, трябва да е от глад — каза Даниел. — Кога смяташ да тръгнеш на училище?

— Вдругиден. Какво ново има там?

— О, нищо!… Дебюке излезе пръв по физика, пръв по естествена история…

— Било е интересно!

Настъпи пак мълчание. Даниел си каза, че никога не му е било скучно с Лоран, преди да опознае Дани. Естествена последица ли е любовта да засенчва приятелството? Останал сам с приятеля си, той намираше, че времето тече бавно, ставаше нетърпелив като човек, който дълго чака да му поднесат следващото ястие. Освен това смущаваше се от чувството на двуличие, на измяна, което не го напускаше. Мечтаеше за някакво добро дело, което да го ободри. За някой слепец, когото да преведе през улицата, за някоя стара жена, на която да отстъпи мястото си в метрото… Спомени от скаутството замайваха главата му. Глупости! Прехвърлил беше възрастта на тия любезности. „Ако не трябва да се любят момичета, които имат братя, колко много момчета ще останат девствени!“ — мислеше си той сърдито.

Дани се върна много усмихната.

— Мама пита дали искаш да останеш на вечеря у нас! — каза тя на Даниел, като се спря на прага.

Смутен, той измънка:

— Много мило от нейна страна… Не знам… Да, може би… Трябва да телефонирам…

— Тогава ела!

— Помъчи се да се изскубнеш, драги! — каза Лоран.

— Ще бъде чудесно!

Даниел остави да го заведат до телефона, който се намираше в антрето върху една масичка. Изправена до него, Дани го гъделичкаше по ухото с пръстчето си.