Читать «Гладът на лъвчетата» онлайн - страница 14

— Можеше да ми пишеш! — подзе Карол.

— Защо?

— Нямаше ли какво да ми кажеш?

— Не.

Задължението да следи пътя го освобождаваше от задължението да я гледа, но той чувстваше нейното присъствие, долавяше движенията, дишането и топлината й. Целият трепет на кожата под роклята. В главата му нахлуваха спомени. Колкото повече се мъчеше да ги прогони, толкова по-ясни ставаха те. Тя докосна ръката му върху волана. Той я пожела, но си наложи да се въздържи. Взе тази лека, нежна и гальовна ръка и с голямо усилие я отстрани.

— Какво ти е, Жан-Марк?

Той изръмжа:

— Свършено е, Карол. Не трябва никога вече. Това, което се случи между тебе и мене…

— Това, което се случи между тебе и мене — каза тя разпалено, — няма да можеш да го изтриеш, каквото и да правиш! Мислиш ли, че и аз не съм опитала? Това лято, далече от тебе, пътешествах в една прекрасна страна и нищо не видях… нищо не видях заради тебе, заради нас… О, Жан-Марк!…

Нейният тих кадифен глас беше вълнуващ. Тя взе чантата си, машинално извади пудриерата си, отвори, капачката с рязко щракане. Той вдъхна парфюма й. Тя мълчеше. Навярно устата й беше полуотворена, очите й насълзени. Страхуваше се да я погледне. Беше си помислил, че е много силен, когато се завръщаше от Съединените щати. Неуязвим, неподкупен, защото бе прекарал ваканцията си далече от нея. А при първия случай той отново попадаше под нейния чар. Цялата мръсотия щеше да започне пак. Преглътна слюнката си. Устата му гореше.

— Не може ли да спреш за една минута? — каза тя. — Боли ме главата.

* * *

Шест часът и половина и Жан-Марк го няма! Даниел нищо не разбираше. Можеше отново да телефонира за тяхна сметка в Париж, за да узнае дали брат му е тръгнал отдавна, но не желаеше да напусне наблюдателния си пост при входа на гарата в Шатодюн. Освен това съвсем не беше разтревожен. Оптимист по характер и по разум, той не допускаше катастрофи, преди сам да си завре носа. Без съмнение Жан-Марк се е забавил поради някаква техническа трудност. Уморен от разхождане надлъж и шир, Даниел седна върху куфара си, претъпкан догоре и овързан с канапи. Беше мръсен, умираше за сън и не беше слагал нищо в стомаха си след чашата кафе, изгълтана тази сутрин в бюфета на гарата. Седем сантима в джоба. С тях ще пристигне в Париж. Това е истински подвиг! През платнената торба, поставена на земята, той погали с върха на пръстите си двата фенека, които носеше от пътешествието. Един бивш легионер му ги беше продал на кораба за десет франка: една двойка, мъжка и женска, сахарски лисици. Бяха съвсем опитомени, не хапеха, не се опитваха да бягат… Но и те бяха гладни, бедничките. Той отвори торбата. Две малки главички се показаха. Огромни уши, обезумели зеници, треперещи нослета. Поиска да ги почеше по муцуните: те се сгърчиха ужасени. Затвори торбата и помисли с отчаяние: „Никога не ще мога да си ги задържа вкъщи. Карол няма да се съгласи. Ще трябва да ги пробутам на леля Маду“. Хора нахлуха на площада. Един носач мина, влачейки куфари. Даниел се облегна на стената и сви рамене. Над главата му имаше афиш, който той знаеше наизуст: „Посетете замъците на Лоара“. Беше смешно. Пък и всички тези бели лица! Той наистина беше видял няколко такива на кораба, но тук на земята впечатлението бе много поразително. Какъв болнав и загрижен вид имаха всички. Не беше ли безгрижието монопол на черните? Дори в мизерията те изглеждаха спокойни и щастливи. Те се сливаха с природата! Даниел почувства, че сега се приближава до една голяма идея; но винаги когато беше пред прага да я улови в цялата й същност, тя му убягваше, пъргава и блестяща като онази змия, която беше забелязал при входа на колибата си, там някъде, на север от Бондуку. Той се помъчи да си спомни името на селото. Напразно усилие. Сънят разбъркваше мозъка му. Щом клепачите му се затваряха, той виждаше отново тропическата степ, удавените от дъжда пътища, гигантските пеперуди, кръжащи около ветроупорната лампа, хлебарките по олющените стени на една болница, един хирург с потно чело под бялата шапчица, надвесен върху маса, червена кръв върху абаносова кожа. Каква разлика между Африка, която бе мечтал, и тази, която бе опознал. По-малко живописна и повече загадъчна. Той беше оставил приятели там: доктор Поарие, доктор Лекошел, Тюгаду, един бивш жандарм, станал бакалин в Каламон, шофьора туземец Исиака, който се смееше от все сърце, карайки джипа през тресавищата, гъмжащи от мухи цеце… Ще ги види ли пак някога? Тези два месеца натежаваха повече в главата му, отколкото целият й останал живот. Сега той беше сигурен, че има право да говори като мъж. А след петнадесет дни щеше да се върне в лицея! Каква горчива подигравка! Един дрезгав високоговорител съобщаваше за пристигането и заминаването на малки незначителни влакове. Седем без пет! „Къде ли се мота?“ — изръмжа Даниел, като се изправи на крака. В същия момент той забеляза един тъмносин ситроен, който летеше към гарата. На кормилото Жан-Марк. Готов да закрещи от радост, Даниел се въздържа от достойнство и зае поза на мъжествено безразличие.