Читать «Гладът на лъвчетата» онлайн - страница 16

Той настани торбата и куфара на задната седалка. Оставаше една голяма картонена кутия.

— Тази — каза той — е много тежка. Ще трябва да ми помогнеш.

— Какво съдържа?

— Един спомен за Карол. Пяна ми излизаше от устата, докато го домъкна дотук, моля те да ми повярваш. Двадесет пъти исках да го захвърля по време на пътуването. Но щеше да бъде жалко. Ще видиш!

Той имаше толкова неща да покаже, толкова неща да разкаже, че чувството за собственото богатство разпалваше главата му. Ако не започнеше да говори веднага за своето пътуване, щеше да експлодира. Празният му стомах обаче пресече този възторг. Наместил картонената кутия в задния багажник, той се тръшна до Жан-Марк в колата и каза:

— Нали няма да имаш нищо против, ако позакусим, преди да тръгнем?

* * *

Бирарията беше почти празна. Един отчаян келнер говореше с касиерката. Седнал в дъното на салона, Даниел унищожаваше огромна наденица с кисело зеле. Срещу него Жан-Марк чакаше да поизстине в чинията му виенски шницел. Изморен, отвратен, той се възхищаваше на брат си, който ядеше, пиеше и говореше с еднакво увлечение. Безспорно Даниел беше възмъжал през това пътуване. Но какъв скитнически вид! Русите коси висяха на мръсни фитили по челото му, над ушите му; ризата, изтъркана и мръсна, зееше около врата му; той имаше черни нокти, опърлен от слънцето нос, одрана кожа в ъгъла на устната; и нито едно копче на сакото! Как да повярваш, че всичко, което разказваше — за посещение в болница за прокажени, за церемония на идолопоклонници в някакво загубено село, за опасни експедиции с джип през тропическа степ в компания с някакъв лекар…

— И изведнъж нашата таратайка затъва в една колония от месоядни мравки в поход. Те се разстилат на пластове, обкръжават стада, изяждат всичко, което попадне под челюстите им: хиена, бивол или пантера… Ние воювахме срещу тях повече от час… Трябваше да ги откъсваме една по една от кожата си… Кръв шуртеше, ах, драги мой! Каква сеч!…

Жан-Марк поклащаше глава, измърморваше от време на време по някоя любезна въпросителна думичка и опипваше с език края на мъртвата суха кожичка в кухината на бузата си. Тези истории на бойскаути го отегчаваха. Веселостта, наивността, апетитът на брат му, прибавени към неприветливостта на тази ресторантска зала, ставаха в края на краищата непоносими. Ледена тъга притискаше сърцето му така тежко, че от време на време пречеше на дишането му. А би трябвало да бъде щастлив, че бе скъсал с Карол. Никога не би повярвал, че ще намери смелост да й говори така, както бе направил, след като беше спрял колата. Тя именно, без да съзнава, го беше подтикнала към жестокостта. Бледостта й, погледът й молеше: „Жан-Марк… Не е възможно да си забравил всичко!… Или пък има неща, които аз не зная… Ти ми дължиш едно обяснение… Отвърна ли те някой от мене? Направила ли съм нещо, каквото и да било, което да не ти е харесвало? Оскърбила ли съм те? Не те ли привлича вече нашата любов? Да не си пък болен?…“ Като говореше, тя се бе обърнала към него и с устни бе дръпнала цигарата, която той се канеше да запуши: „Целуни ме, Жан-Марк“. Една ръка върху тила. Едно лице, което се приближава. И пак тази глупава рана в устата му. Невъзможно. Невъзможно заради баща му, заради Даниел, заради раната.