Читать «Гладът на лъвчетата» онлайн - страница 13

Филип със сияещо лице остави слушалката. Както винаги, той нямаше за какво да се съмнява и да се безпокои. Предварително беше решил всички проблеми.

— Какъв тип е този Даниел! — каза той весело.

— Питам се в какво състояние ще го намерим! — каза Карол.

Точно бяха завършили обеда, Мерседес, все така величествена и противна, влезе в салона и постави подноса с кафеника и чашите върху малката маса пред дивана.

— Колко глупаво, че съм принуден да замина! — въздъхна Филип, като седна отново. — Щях да дойда с тебе!

— Аз ще отида! — каза Карол, като сипваше кафе в чашите. — Съгласен ли си, Жан-Марк?

— Защо мислиш, че няма да е съгласен? — попита Филип.

Тя сви очи в гримаса, която й бе свойствена.

— Не знам, може би предпочита да вземе някой приятел!

Жан-Марк настръхна, обзет от някакъв смътен страх.

— О, не! — каза той. — Очарован съм!

Надигна много бързо чашата с кафето към устните си и се опари.

— Деца — каза Филип, — след двадесет и пет минути ви напускам!

И докато стане време, той се разположи удобно във фотьойла и започна да пие кафето, гледайки жена си.

— Дръж, ето ти ключовете, драги — каза той. — Не карай много бързо, колата още не е разработена…

Жан-Марк наведе глава. В устата му, откъм лявата буза, парченце изгоряла слизеста ципа висеше като малко парцалче. Той я опипваше с наболелия си език. Перспективата за това пътуване с Карол все повече го разгневяваше.

* * *

Удоволствието да държи волана и една жена да седи до него го накара да забрави лошото си настроение. Пътят при излизането от Париж не беше задръстен. Макар че задържаше мотора, ситроенът летеше с нервна лекота. Вътрешността на колата лъхаше на пластмаса и лак. Времето беше хубаво. От двете страни на пътя се разстилаше едно спокойно поле, разделено, изравнено и почистено съвсем по френски. Малки ниви, прорязани от малки пътища, стопанисвани от малки села, пръснати тук-там. Жан-Марк си спомни за огромните американски пространства. Там щастието се състоеше от безбрежна земя, а тук — от едно оградено местенце. Достатъчно беше да протегнеш ръка, за да пипнеш оградата. „В края на краищата у нас всичко отива към обща собственост“ — реши той и се усмихна.

— За какво мислиш? — попита Карол.

— За Съединените щати.

— Още ли! Сигурно не можеш да ги забравиш!

— Не искам да ги забравя — каза той.

— Толкова ли беше щастлив?

— Доста… да…

— Заради какво?

— За нищо… заради промяната може би.

— Да не би да си се влюбил там?

Тя го разпитваше, издала напред брадичката си, с жив поглед, толкова фин, самоуверен и дързък, че той започна да се пази.

— Не — прошепна той.

— Как? Нито една?

— Нито една.

— За мене това е много мило!

Той не отвърна, раздразнен, че тя тълкуваше в своя полза всичко, което казваше. Една кола се движеше пред него. Той ускори, изравни се с нея, почти я докосна и много бързо я изпревари. Съзнателна безразсъдност. Това изопваше нервите. Той въздъхна продължително. А и това парченце изгоряла кожа в устата му — каква глупост!