Читать «Гай-джин (Част II)» онлайн - страница 96

— О, да. Ще се радвам да ти я покажа. Приближи се отряд войници, мина край тях, марширувайки, без да им обръща никакво внимание.

— Това хора на Прусия — Хирага произнесе думата внимателно, — те също война срещу Франция?

— Понякога. Те са войнолюбиви, винаги се бият с някого. Имат си нов крал, той поддържа най-вече един принц, инатчия, на име Бисмарк, който се опитва да обедини всички немскоговорещи в една велика нация и…

— Моля, толкова съжалявам, Тайра-сан, не така бързо, а?

— А гомен насай. — Тайърър повтори казаното по-бавно, отговори на още въпроси, смаян от многобройността и обхвата им, както и от любопитната мисъл на своето протеже. Отново се засмя. — Ще сключим споразумение, един час ще ти разказвам за моя свят на английски, един час ти за твоя на английски и после един час ще говорим на японски. Хай?

— Хай. Домо.

Четирима конници, поели към хиподрума, ги настигнаха, поздравиха Тайърър и огледаха Хирага с любопитство. Тайърър отвърна на поздрава им. В далечния край на Хай стрийт до бариерата редица носачи със следобедната доставка на стоки и храни от корабите започнаха да се стичат през Митницата под зоркото око на охраната от самураи.

— Най-добре е да побързаме, не искам да се смесваме с тази тълпа — заяви Тайърър и пресече пътя през купчините конска тор, после рязко спря и махна. Минаваха край Френската легация, Анжелик стоеше на своя приземен прозорец, завесите бяха дръпнати настрани. Тя се усмихна и му махна в отговор. Хирага се престори, че не забелязва как го оглежда критично.

— Това е дамата, за която господин Струан ще се жени — обясни Тайърър и продължи пътя си. — Красива е, нали?

— Хай. Това нейна къща?

— Да.

— Лека нощ, господин Макфей. Всичко е заключено.

— Благодаря, лека, Варгас. — Макфей, сподави прозявката си и продължи да пише в книгата за текущите сметки, последната му работа за деня. На бюрото му нямаше нищо, но от две седмици вестниците лежаха непрочетени. Подносът с пристигащата поща бе празен, а другият — за заминаващата — преливаше от писма, вече попълнени и подписани ордери и товарителници, готови за изпращане, щом слънцето изгрее и трудовият ден започне.

Варгас разсеяно почеса ухапаното от бълха — такъв е животът в Азия — и остави ключа от трезора на бюрото.

— Светлината достатъчна ли ти е?

— Да, благодаря, почти свърших. Ще се видим утре.

— Утре ще дойдат от Чошу за пушките.

— Да. Не съм забравил, лека нощ.

Като остана сам в тази част на приземния етаж, Макфей се почувства по-щастлив, винаги се радваше на самотата и вкъщи му се струваше по-безопасно. С изключение на Варгас всички чиновници, сарафи и останалият персонал имаха своя стълба и стаи чак зад склада. Свързващата двете крила врата се заключваше през нощта. Само А Ток и личната им прислуга оставаше в предното крило с канторите, трезора, където се пазеха всички пушки, главни счетоводни книги, сейфове със звонкови пари в мексикански сребърни долари, златни таели и японски монети, а отгоре се намираха покоите им.

Денят на пощата винаги беше претрупан с работа и продължаваше до късно през нощта, а тази вечер до още по-късно: щом получи последната част на „Големите надежди“ от Нетълсмит, Макфей се втурна нагоре и прекара свободния един час с Малкълм Струан, наслаждавайки се страница след страница на текста, после слезе възхитен и удовлетворен, че нещата се бяха развили в полза на Пип и момичето и че новият роман на Дикенс ще бъде публикуван в следващото месечно издание.