Читать «Гай-джин (Част II)» онлайн - страница 114

Другият веднага се втурна самонадеяно да го убие, но не завари Йоши там, където очакваше, снишен почти до пода, той го срита с карате хватка. Мъжът изстена — твърдото като желязо ходило на Йоши го улучи в тестисите и той се сгърчи от болката. Все още замаян от гняв и с повишен адреналин, Йоши скочи към проснатия мъж със сцепения меч, издигнат за удар, готов да го забие в гърлото му за смъртоносния удар. Но се спря на косъм от врата на мъжа, сърцето му туптеше, изпаднал във възторг от майсторството, самоконтрола и от успеха си този път; победата не означаваше нищо. Бе се разтоварил от насъбрания гняв.

Удовлетворен, захвърли счупената дръжка и започна да се развързва, стаята за упражнения бе празна и спартанска, както и целият замък. Всички се бяха задъхали от усилие, проснатият мъж все още се гърчеше и въртеше от болка. Леко ръкопляскане изненада Йоши. Обърна се разгневено — нямаше обичай да кани свидетели на упражненията си, та да преценят храбростта му, да отсъдят за слабостите му и да пресметнат колко е жесток — но и този път гневът му се стопи.

— Хосаки! Кога пристигна? — възкликна той, като се опитваше да възстанови дишането си. — Защо не изпрати вестоносец да ме предупреди, че си идваш? — Усмивката му изчезна. — Неприятности ли имаш?

— Не, господарю — отвърна щастливо жена му, коленичила до вратата. — Никакви неприятности, просто ми е изключително приятно да те видя. — Тя се поклони ниско, беше с пола и жакет за езда от здрава плътна зелена коприна, скромни и със следи от пътуването, както и с подплатена наметка и широка шапка, завързана под брадичката, и с къс меч в своя оби. — Моля да ме извиниш, че се промъкнах така, непоканена и непреоблечена, но… едва дочаках да те видя — и сега ми е още по-приятно, че го направих, защото разбирам, че сега си по-добър фехтовач откогато и да било.

Той прикри задоволството си, после се приближи и я погледна изпитателно:

— Наистина ли нямаш неприятности?

— Да, господарю. — Тя засия, излъчваше открито обожание. Бели зъби и абаносови скосени очи на класическо лице, което нито беше привлекателно, нито обикновено, но не можеше да се забрави, от цялото й присъствие лъхаше огромно достойнство. „Йоши — бе казал баща му преди девет години, когато той бе на седемнадесет. — Избрал съм ти жена. Произхожда от рода Торанага, както и ти, макар да е от по-второстепенното му коляно Миновара. Казва се Хосаки, означава «Житен клас» на древния ни език, предвестник на изобилието и плодородието, а също и «острие». Не мисля, че ще те разочарова с каквото и да било…“

„И тя не ме разочарова — помисли си с гордост Йоши. — Вече ми роди двама прекрасни синове и една дъщеря и все още е силна, винаги мъдра, уверено направлява нашите финанси — и нещо рядко за съпруга — много е приятна в леглото при случай, макар и без пламенността на моята съпруга-консорт и на партньорките ми за удоволствие, в частност — на Койко.“

Йоши пое суха кърпа от неконтузения войник и им махна да излязат. Мъжът се поклони мълчаливо и помогна на другия, все още превит от болка, да докрета до вратата.