Читать «Гай-джин (Част II)» онлайн - страница 11
Джеймс Клавел
Сьоратар не се усмихна.
— А ти, Андре? Какво ще правим за Хана, цветето?
Андре го изгледа рязко:
— Цветето е мъртво.
— Да. Но при такива странни обстоятелства.
— Не са странни — отвърна Андре, очите му внезапно станаха безизразни като на влечуго. — Тя се самоуби.
— Беше намерена с прерязано гърло с твоя нож. Мама-сан казва, че си прекарал нощта с нея, както обикновено.
Андре се опита да разбере защо Сьоратар го изпитва.
— Така е, но не ти влиза в работата.
— Боя се, че е моя работа. Местните власти Бакуфу ми изпратиха вчера официална молба за информация.
— Кажи им да се гръмнат. Хана Цветето, беше специална, да, беше моя, да. Аз платих много висока цена за нея, но тя беше само част от Върбовия свят.
— Както самият ти каза, хората са изградени от лъжи и полуистини. Оплакването твърди, че си имал груба кавга с нея, защото си довела любовник.
— Скарахме се, да, и исках да я убия, така е, но не поради тази причина — измърмори Андре задавено. — Истината е… истината е, че е приела няколко клиенти. Трима — в другата, къща, но това е било, преди да стане моя собственост. Един от тях… един от тях я заразил със сифилис, тя ми го предаде.
Сьоратар се ужаси:
— Пресвета Дево, сифилис?
— Да.
— Mon Dieu, сигурен ли си?
— Да. — Андре се изправи и отиде до шкафа, наля си коняк и го изпи. — Бабкот го потвърди преди месец. Няма грешка. Може да е само от нея. Когато я попитах, тя…
Видя я отново да го гледа в малкия павилион зад стените на Къщата на трите шарана, видя съвършения овал на леко смръщеното й лице. Беше само на седемнайсет и висока метър и половина.
—
— То не си е „отишло“!
— Защо гняв! Не безпокой. Аз моля в храм, както лекар казва, плащам на свещеник много таели, аз ям… — Лицето й се сгърчи от смях. — Яде ужасно лекарство. Няколко седмици, всичко мина.
— Не е минало. Няма… няма лечение!
Хана го погледна странно.
— Всичко мина, ти ме виждаш, тялото ми всичко, колко пъти,
— За Бога, не е!
Още едно намръщване, после японката вдигна рамене.
— Карма,
Той избухна. Нейната уплаха беше огромна, тя склони глава до татами и жалостиво започна да го моли за прошка.
— Не е лошо, Фурансу-сан, мина, доктор каза, мина. Ти видиш същия доктор, скоро всичко мине…
Отвън зад техните шоджи стени се чуваха стъпки и шепот.
— Трябва да идеш при английския лекар! — Сърцето му туптеше в ушите и той се опитваше да говори ясно. Знаеше, че ходенето на лекар, на който и да било, е безполезно и че понякога белезите могат да бъдат заличени временно, но е сигурно, както че ще съмне, че някой ден ще се появят неудържимо. — Не разбираш ли? — изкрещя й. —