Читать «Гай-джин (Част II)» онлайн - страница 107

— Ийе — развълнува се Ори, — откъде ги взе?

— Има ги навсякъде из Легацията — тези кучета са толкова богати, че ги захвърлят навред. Тайра ми предложи да си взема. Виж там! — На светлината от догарящата клечка съзряха устието на тунела. Беше сух и на височина колкото човешки бой. Водата пълнеше водоема на десет крачки под нозете им. В някаква ниша имаше стара свещ. Хирага изхаби три клечки, за да я запали. — Хайде.

Тунелът се спускаше надолу. След петдесетина крачки стана влажен, подът бе покрит с локви и на места плуваше във вода. Воняща тиня се процеждаше по нескопосните подпори и от стените, прогнилото дърво криеше опасност. По-нататък въздухът стана по-тежък, дишаха трудно.

— Можем да изчакаме тук, Ори.

— Не, да продължим.

Бяха се изпотили от страх и от застоялия въздух. Пламъкът премигна и угасна. Хирага изруга, запали свещта и обгърна пламъка с ръка; фитилът на свещта бе на свършване. Той нагази напред, водата се покачваше. Спускаха се все по-надолу, вече им стигаше до бедрата. Ори се подхлъзна, но успя да се задържи. Още двайсет или трийсет крачки. Водата се покачи до кръста им, таванът се сниши над главите им. Напред светлината отслабна. Все напред и напред.

Хирага наблюдаваше свещта и ругаеше.

— По-добре да се върнем и да изчакаме на сухо.

— Не, ще вървим, докато свещта изгасне. Напред тунелът се виеше в мрака, сводът се снижаваше почти до водата. Хирага с отвращение отново нагази в тинята, дъното бе хлъзгаво. Опря с глава в тавана. След няколко крачки сводът леко се издигна.

— Нивото на водата пада — рече той, едва не му стана лошо от облекчение, заджапа по-бързо във вонящия мрак. След завоя таванът се издигна още. Все напред. Точно когато свещта изпука и угасна, те зърнаха суха почва и края на тунела, една шахта водеше нагоре, друга — надолу.

Хирага пипнешком пое напред, нищо не се виждаше.

— Ори, стоя на ръба. Слушай, ще хвърля камък надолу. — Секунда след секунда камъкът се удряше в стените и най-сетне цопна глухо. — Ийе, трябва да има хиляда крачки и повече. — Стомахът му се сви.

— Запали още една клечка.

— Останали са само три. — Хирага запали едната. Успяха да видят ръждиви ненадеждни подпори, които водеха нагоре, нищо друго. — Как разбра, че Райко знае за тунела?

— Хрумна ми ненадейно. Трябваше да има тунел — на тяхно място и аз бих го построил. — Ори говореше дрезгаво, дишаше с мъка. — Може да са горе в засада. Ще ни блъснат назад или ще се наложи да скочим.

— Да.

— Побързай, не ми харесва тук. Катери се!

И Хирага се чувстваше неловко, разхлаби дългия меч на колана си. Ори се извърна нервно, сграбчил дръжката на своя меч. Двамата се изправиха един срещу друг, близо до избавлението може би, но без нищо да е решено помежду им.

Кибритената клечка изгасна.

В мрака вече не се виждаха. Неволно и двамата бяха отстъпили към стената на тунела, далеч от ръба. Хирага, по-опитен във военното изкуство, застана на едно коляно с ръка върху дръжката на меча, готов да съсече краката на Ори, ако той го нападне, напрегнато заслушан дали мечът ще се плъзне вън от ножницата.